Социалната пропаст в България е нечувана. Има една прослойка успели хора, някои от които успели или чрез сенчест бизнес или чрез политика, а други – чрез работа и много късмет, които са ако не много богати, то поне живеещи нормално и можещи да си позволят доста неща. Те обаче живеят в някакъв техен свят – свят на екскурзии по света, почивки на Малдивите, купони, модни дефилета и вървежни заведения. Досегът им с обикновения български народ обикновено е ограничен и те са се капсулирали дотолкова в собствената си среда, че не осъзнават, че реалността в България е съвсем друга. А някои го осъзнават, но не ги интересува, вкопчени в личния си комфорт.
А има и една друга България – България, в която семействата с двама работещи вземат заеми от аванс до заплата, в която се купува некачествена храна, защото не стигат парите за нещо по-добро, в които се смята за нормално да се купуват дрехи втора употреба и да си броиш стотинките. Да, оцелява се, но извън оцеляването няма живот. Съзнанието, когато мизерстваш, се променя. Ти пречупваш всичко през призмата на това, дали решението ти ще спомогне за оцеляването ти или ще го застраши. И решението зависи единствено от това. Какви протести, бре? Това са хора, които не могат да си позволят да отсъстват от работа дори тежко болни. И за които бензинът за колата до София ще разклати много сериозно семейния им бюджет.
И разбира се, има една илюзия за средна класа. Хора, на които им се иска сами да се убедят, че живеят нормално, но които са в ужас, че могат да изпаднат от тази класа. Те не смеят да правят резки ходове, за да не загубят и малкото илюзия, че живеят добре. На тях им се иска да са в първата класа, като донякъде биха преживели и това да мамят, лъжат и да се цапат в името на това да чувстват поне малко сигурност в утрешния ден. А дотогава са се вкопчили в комфорта си и изпитват ужас от това да отидат на дъното.
Контролираната мизерия е един от най-успешните методи за контрол върху населението. Бедният човек, който все пак оцелява едва едва, е напълно неспособен за съпротива. Той дори няма достатъчно добро образование, обща култура и достъп до информация, за да се противопостави успешно на тези, които го унищожават. А за съжаление богатите в България са зависими. Зависими от държавата, от политиката, дори от ужасът да не загубят това, което имат и да изпаднат до състоянието на мнозинството българи. Затова и не смеят да протестират, да организират хората, да застрашат положението си. А точно те имат възможността да го направят. Но не искат. А бедните дори и да искат, не могат.
Като в омагьосан кръг сме. Няма водачи и няма как да има, защото всеки, който може да стане водач, или е купуван, или компрометиран, или заплашван. И, разбира се, никой не му оставя толкова пари, че да може успешно да направи нещо. Повечето хора не осъзнават тази ситуация и наивно смятат, че ако излезем всички на протест, нещо ще се случи. Скъпи сънародници, промените и революциите винаги се решават в кабинети, в които богати хора пушат скъпи пури, на скъпо уиски. И вземат решения за промени. Промените не се решават в панелка в Люлин. Така е било, и така и ще бъде!
Надеждата ни е или външен фактор да се намеси, или все пак някой да успее да излезе от въртележката и да се опита да я спре.
Не се задълбочавайте много в тези размисли. Не са полезни и не са за всеки. Просто има хора, които са наясно.
Елена Гунчева-Гривова
