Толкова пъти съм писала по този въпрос, толкова пъти съм удряла гонга за обществено внимание към този капитално важен проблем, че сега ще го изрека само тезисно:
Директорите на националните културни институти трябва да бъдат изявени интелектуалци, с доказан и всенародно признат културен принос, а не политически еднодневки, не ибрици, не партийни послушковци, не креатури на ДС и на сороските НПО-та. Такива личности трябва да бъдат и директорите на българските културни институти и центрове в чужбина.
Директорът на БНТ не трябва да бъде „избиран“ от СЕМ. Не може ръководител с такова колосално национално влияние да бъде „избиран“ от кръг никому неизвестни, или известни само като политически хрантутници, шушумиги. Кои са Бетина Жотева или Соня Момчилова – какъв е техният културен и обществен актив? С какво творческо дело са известни? Ясно е, че такъв клиентелистки кръг ще избере за директор на БНТ „някой“ на своето или дори на по-ниско равнище. И просто ще „легитимира“ с гласуването си лицето, посочено от чуждо посолство и компрадорските партийни върхушки.
СЕМ е туморен орган, вреден за политическата и културна еманципация на България, отдавна доказал несъстоятелността си. Понастоящем той е хранилка за госпожи със съмнителна обществена репутация и образованост. И е крайно време да бъде разформирован.
Директорите на БНТ, НБКМ, Националния Исторически музей, Народния театър и Народната опера не трябва да се „избират“ от някакви си комисийки, състоящи се от партийни нахлебници, невзрачни чиновници и случайници. Те трябва да бъдат назначавани пряко от министъра на културата. И тук с цялата си тежест се явява въпросът каква личност трябва да бъде министърът на културата. На първо място най-сетне трябва да осъзнаем, че той е най-важното лице в едно правителство – след министър-председателя. Че грижата за националната култура е първостепенна грижа за опазването на държавността. Неслучайно духовната и материалната култура се припокриват с понятието „цивилизация“ и те са критерият, по който е оценяван приносът на една нация в историческото наследство на света – а не политическите акробатики, от които и помен не остава. Културата е основният фактор, който съхранява една нация от гибел. Министърът на културата следователно трябва да бъде хуманитарист от висша класа, потомствен интелектуалец, с признат творчески актив, широк кръгозор и чиста биография. Познат на творческите кръгове и радващ се на авторитет пред тях. Непоклатим родолюбец. Погрешно е за министър на културата бъде избиран актьор. Моите уважения към актьорската гилдия, но актьорите не получават достатъчно широка образованост и нямат обща визия за културните процеси, нито познанства в различните културни среди.
Отдавна настоявам, че първото дело – грандиозно, животоспасително и нетърпящо никакво отлагане – на културния министър, трябва да бъде описването на българското културно- историческо наследство. Досега то не е описано – напълно умишлено, според мен. Описването на културно-историческото ни наследство е първата стъпка към съхраняването му от грабеж, разхищение, подмяна, фалшификация и нечисти чужди претенции към него. Ако то бе описано в трите десетилетия на „демократичен преход“ (а всъщност на разгром на нашата държавност и култура ) – щяха навреме да бъдат парирани културно-историческите претенции на Северна Македония. Българската държава щеше да реагира по далеч по-адекватен начин.
Повтарям – фигурата на културния министър е от изключителна важност в държавното управление – без значение дали кабинетът е служебен или редовен. Фактът, че на това кресло седна Наско, е знак за тоталното падение на държавата ни. Това падение ще остане в историческите анали. По-ниско наистина не сме сривали. Мога да го сравня само с интронизацията на маймуна, хваната в джунглата. С поставянето на царска корона върху кратуната на шебек. Само този срам е достатъчен, за да бъде забранена ПП. И лица като Киро и Асен да бъдат завинаги прогонени от България, барабар с шебека Наско.
Но „насковизацията“ на българската култура продължава и след „Наско“ ( поставям кавички на името, защото визирам не само лицето – ако това изобщо е лице – а явлението ). Едни от белезите на насковизацията подир „Наско“, са филмите „Ботев“ и „Войната на буквите“, финансирани и излъчени от БНТ, срещу които се вдигна цялата българска общественост. Това надигане срещу окарикатуряването на личностите, символизиращи българската нация, ме радва – то означава, че народът ни се събужда!
Чуват се гласове, че отделно министерство на културата е ненужно и то трябва да се слее с министерството на образованието – както е било преди Девети септември. Смятам, че тези мнения са резонни. Ако се слеят двете структури, ще се спестят много средства и държавната администрация ще се освободи от множество ненужни и вредни чиновничета. В такъв случай изказаните в горните редове препоръки към личността на културния министър трябва да се отнесат към критериите за избор на просветен министър.
Мерило за просветен министър, управляващ слетите в едно министерства на образованието и културата, би трябвало да бъде енциклопедичната личност на професор Иван Шишманов.
С печалния опит, който вече натрупахме, трябва да е ясно, че завършилите ( или уж завършилите ) американски университети не бива да се допускат до висши държавни и отговорни длъжности – те са обучавани да бъдат българопродавци.
Както писах и преди – пагубно е начело на държавата като министър- председател да застава икономист. Качеството на съвременното икономическо образование и личните качества на тези хора, не им дават възможност за перспективно и мащабно мислене. Те не са визионери, а чиновници или дребни политикани с огромна стръв за собствено обогатяване, осчетоводяващи лични и котерийни грабежи. Отново настоявам, че на върха на държавната пирамида трябва да стои хуманитарист – както винаги е било в миналото.
Нарочно употребявам толкова често словото „трябва“ – не защото преувеличавам значението на собствената си персона – а защото летим към гибел и „трябва“ да се вземат незабавни, императивни мерки за спасяване на Отечеството. А такива мерки могат да се осъществят само от ярки представители на българската национална интелигенция – съзнателно маргинализирана и недопускана до управлението на страната в продължение на 33 години.
Възкресението на националната култура е това, с което трябва да се започне.
Милена Върбанова
