Европейската централна банка (ЕЦБ) достигна края на своя лихвен цикъл – и се забърка в проблеми, предизвикани в значителна степен от собствената й политика до момента.
Според президента на ЕЦБ Кристин Лагард след осем поредни понижения на лихвените проценти сега те достигат 2%; инфлацията се колебае около целевата граница от 2%; заетостта в еврозоната остава стабилна; все още няма риск от нова дългова криза. Това е същността на обръщението на Кристин Лагард на годишния форум на банката в Синтра – което трябваше да ни внуши само едно: че всичко е под контрол. Според Лагард нищо не е в състояние да провали поетия курс на ЕЦБ – нито дестабилизацията на външната търговия, предизвикана от резките завои в политиката на Доналд Тръмп, нито геополитическите сътресения, нито дори сривът на германската индустрия. Пазарите бяха наводнени с ликвидни средства по време на локдауните, но сега нещата се приемат за нормални – пазарите се „люлеят“ около точката на равновесие. На езика на централните банки това трябва да означава че те са намерили „неутралния курс“.
Химерата за „Неутралната лихва“ е светият граал на мистиката на централното банкиране. Когато политиците се чувстват сигурни и медийните кампании искат да маскират ерозията на фиатните валути, тази фраза се превръща в повтаряща се мантра. Чрез нея се внушава хипотезата, че основният процент на ЕЦБ и някои теоретични, консолидирани пазарни лихви някак успяват да се съгласуват – не случайно, а по замисъл.
Още преди заключителните думи на Лагард членовете на Изпълнителния съвет на ЕЦБ Йоахим Нагел и Филип Лейн бяха положили основите на поредната кампания и през целия юни отправяха послания за „неутрална лихва“, твърдейки че са балансирали инфлационните и дефлационните сили и са върнали еврозоната обратно върху траекторията на икономическия растеж.
Нека пропуснем дебатите относно манипулирани статистически данни за инфлацията и драстично занижени данни за безработицата. Тези разкази за неутрален лихвен процент не са нищо повече от приказки на централните банки от „Хиляда и една нощ“ – предварително подготвени прессъобщения, предназначени да формират своеобразен консенсус. Икономическите процеси не се свеждат до такива опростени рамки, но пък версията за неутрален лихвен процент винаги действа успокояващо както за правителствата, така и за пазарите.
Тезата за ЕЦБ като пазител на паричната стабилност е реликва от времето на Бундесбанк. Тази епоха отдавна отмина. Централните банки по целия свят губят остатъците от своята самостоятелност, въвлечени във водовъртежа на политически и бюджетни заплитания по време на последната дългова криза преди 15 години. Само по време на локдауните по т.нар. пандемична програма за закупуване на активи (PEPP) ЕЦБ абсорбира 1,85 трилиона евро суверенен дълг на еврозоната – и днес все още държи приблизително една трета от тези огромни задължения.
Програмата PEPP тогава беше въведена от Европейската централна банка като монетарна мярка за противодействие на икономическия шок, предизвикан от пандемията от Ковид-19.
Днес единствената цел на ЕЦБ е да поддържа ликвидността на тези държавни дългови инструменти. Изкупувайки облигации, отбягвани от пазара, ЕЦБ поддържа илюзията, че публичният дълг, щедрото социално подпомагане и кейнсианският интервенционизъм са устойчиво съвместими.
Правителствата от еврозоната отдавна разчитат на външна ликвидност. При среден публичен дълг от 100% от БВП много държави членки биха били неплатежоспособни без предпазния механизъм на ЕЦБ. Това би имало последици – не само за пазарите, но и за социалната кохезия, вътрешната стабилност и самозаблуждението за общост. ЕС е изграден върху прекалено големи двигатели на социалното подпомагане, които предлагат на гражданите фалшиво чувство за сигурност и опасно погрешно преценяват капацитета за осигуряване на публични блага.
Немислимо е оттеглянето на ЕЦБ от този комплекс от фискална безотговорност, парична подкрепа и усещане за политическо превъзходство. Централната банка вече не е просто пазител на валутата – тя е стабилизатор на един ерозиращ социален модел. Чрез косвени средства и неявни канали за въздействие тя гарантира пенсии, бюджети за социални помощи, бюрократични механизми – и прикрива колко крехка е станала цялата конструкция.
ЕЦБ е последната опора, която държи тази разпадаща се структура. Ако бъде премахната, „къщата от карти“ ще се срути мигновено. Ето защо Лагард и нейното обкръжение трябва да поддържат илюзията за една управляема еврозона.
Фактите показват различна история
Отвъд блясъка на Синтра – в реалния свят на данните – еврозоната е в сериозна криза. Промишлеността продължава да се свива, а строителството е в дълбока рецесия. Над 50% от фирмите посочват недостатъчни поръчки. От 2021 г. само германската промишленост е съкратила 217 000 работни места – и до края на годината ще загуби още 100 000. Деиндустриализацията напредва. Производството се премества в чужбина. Капиталът бяга, а производителността е в застой вече осем поредни години.
Резултатът: данъчната основа и източниците на приходи в държавния бюджет на страните-членки ерозират. Приходите спадат, а разходите за социални помощи се увеличават, което води до увеличаване на дълговото бреме. Без истински реформи еврозоната рискува дългова криза, която отново ще принуди ЕЦБ да служи като кредитор от последна инстанция.
Години на нулева лихва потопиха еврозоната в сладката отрова на евтиния кредит. Сега, при реални положителни лихвени проценти фирмите, зависими от субсидии, се сриват. Това е „зомби икономика“. А последната жертва на зеленото индустриално планиране – Northvolt – е само поредната, която затваря врати, вследствие от централно управляваната икономическа политика.
Федералният резерв запазва твърда позиция
Още по-лошо е, че от другата страна на Атлантика Федералният резерв е твърдо на пътя си на консолидация, като поддържа лихвените проценти на 4,5% – доста над тези на други големи централни банки. САЩ очевидно са готови да приемат положителен пазарен лихвен процент, което дава на икономиката им пространство за прочистване на непродуктивни елементи. Това позволява на продуктивния капитал да се препозиционира и да подхрани нов инвестиционен цикъл. С намаляване на данъците, дерегулация на енергетиката и отмяна на зелените програми, САЩ се превръщат в капиталов магнит – такъв, на който европейските икономики могат само да завиждат.
Гледна точка на Вашингтон е ясна: периодът на болка носи по-големи награди. Докато САЩ се подготвят административно, технически и иновативно за дигиталната ера, ЕС организира съревнование във все по-разширяващите се планове за социално подпомагане – тавани на наемите, социални помощи, зелени субсидии: потреблението е декретирано и регулирано, за да замести продуктивния механизъм за генериране на приходи.
Европа се е пристрастила към субвенционизма на социалната държава – придържайки се към хипер-държавен модел, за да отложи социалната и икономическа болка. И винаги на заден план стои ЕЦБ и нейната фатална парична преса. Само времето ще покаже колко дълго може да продължи това. Във всеки случай пазарното напрежение нараства. Наближава денят, в който това напрежение ще предизвика сеизмична промяна, разтърсваща тектоничните плочи на икономиката в ново подреждане.
