Иван Спирдонов
Тук десетки са ми задавали този въпрос. Други десетки са ме наричали с какви ли не обиди, именно заради явната ми подкрепа за “Прогресивна България”. Трети, пак типично по нашенски, са ме питали кой, как и колко ми плаща, за да изразявам подкрепата си ясно.
Тук ще отговоря напълно откровено на тези въпроси.
Нямам нищо общо нито с Румен Радев, нито с “Прогресивна България“, никой не ми плаща, нито са ми обещали някакъв пост.
Имам общо само с България и българите. И точно затова подкрепям новата власт.
Ще обясня защо.
У нас, сред хората, които не са натъпкани догоре с пропаганда и фалшиви надежди, цари потискащо отчаяние и в направо есхатологични визии за бъдещето на България.
Това не е случайно. Доста години наред българското общество се унищожава.
Унищожението е буквалното такова, заради страшната демографска картина и никаква светлина в тунела за поправяне на тази тенденция. Днес, съвсем реално, българите в България сме между 5 и 6 милиона, от които значителна част сме над 50 год.
Второто унищожение е това, което се случва с младите, голяма част от които вече не осъзнават понятия като род, родина, национална принадлежност, социална отговорност и социална справедливост. Съсипаното образование, неограничената от никого и от нищо антинационална пропаганда и плагиатстването на чужди модели ми доведоха дотам.
Третият вид унищожение е унищожението на вярата и оптимизма. Днес повечето българи нямат никаква вяра в бъдещето на родината си. Неверието им се е превърнало в отчаяние и злоба. Затова тези хора вече не могат да приемат нищо позитивно и всичко виждат в черно, независимо за какво иде реч. Хуленето и плюенето на всеки срещу всички е станало национален спорт, независимо дали става дума за Дара или Радев.
Четвъртият тип унищожение е жестокото разделение в обществото. Разделени сме на софиянци и сеУяни, на западнофили и западнофоби, на ганьовци и европейци, на бедни и богати, млади и стари и т.н. В тези разделения сме се докарали дотам, че днес младите софиянчета дори не говорят за “населената с ганьовци” България, а се възприемат само като софиянци и европейци. Когато пътуват някъде в чужбина, те не казват “ще се прибирам в България”, а “ще се връщам в София”.
Разбира се, има и още много аспекти на унищожението на България и българите – разкапан морал, корупция, алчност, царяща простотия, простащина и безкултурие… Цял научен труд може да се напише.
Вече е много трудно да се преборим с цялото това унищожение. Не само защото силите на нормалността са на изчерпване, а защото нямаме време.
По всичко тези причини, за мен Румен Радев е последната надежда за България. Достатъчно дълго и достатъчно добре познавам родния политически зоопарк и не виждам друг, способен поне да опита да спре унищожението. Просто няма алтернатива. Всички други са ясни. Едните могат само тотално да ни маргинализират, “глобализирайки” ни, а другите са способни само да врякат по митинги.
Остава само Радев. Ако и той, не дай си Боже, не успее да започне поправка на строшения наш държавен и обществен механизъм, родината ни явно си заминава заедно с българите.
Засега Радев е умерен, умен и стои много добре на международната сцена. И дума не може да става за сравнение с актуалните му алтернативи и особено с реалните такива, в лицето на Бойко и лицето Асенка Василева.
И най-важното, заради което го подкрепям, е видимото му разбиране за Реалната политика, realpolitik, както е наречена от нейния създател Ото фон Бисмарк.
Вярно е, че и при Бойко имаше наченки за разбиране на realpolitik, обаче те бяха толкова опростени и чалгаризирани, че нямаха нищо общо с истината.
Днес се нуждаем само и единствено от управленци, способни да правят истинска реална политика. Времето е такова, че за “рицари на печалния образ“ като Жан Виденов място няма.
Ще се въздържа да обяснявам надълго и нашироко що е реална политика, тъй като има десетки и стотици книги и статии за нея. Който не знае, а иска да знае – да чете.
Ще цитирам само въздесъщата Уикипедия: “ Реалната политика е подход в дипломацията и управлението, основан на практическите материални обстоятелства и държавния интерес, а не на идеологически, морални или етични принципи.”
Създателят на понятието Ото фон Бисмарк пише: „Политиката е изкуството на възможното, науката за относителното.“ Още по-точен, особено от съвременна гледна точка, е Винсънт О’Нийл: “Ние сме там, където сме, а не там, където може би сме били. Решаваме проблема, започвайки от това място, а не от мястото, където бихме искали да бъдем.”
Така стоят нещата. Вярвам, че Радев ги разбира и точно заради това най-много го подкрепям и се моля той да успее.
Иван Спирдонов
