„Господ на живописта“, „патриарх“, „най-великият и световно признат“, „най-големият и скъп художник, чиито картини струват милиони“, „пратеник на звездите на Земята“. Всичките тези квалификации и констатации за Иван Вукадинов четем в публикациите на автор, който вероятно притежава негови картини. Описва го като светец, мъдрец и мъченик, изгорял на кладата на комунистическата цензура,жертва на завистта на „влиятелни художници“ /Светлин Русев/.
От цялото това славословие прозира зле прикрит спекулативно-търговски интерес и опит за манипулиране и изкривяване на пазара на българско изкуство. То не е от полза и за името на самия Иван Вукадинов, светла му памет, който безспорно е един от добрите български художници. Апропо, какво ли би написал същият този автор за Пабло Пикасо например, ако притежаваше някое и друго негово произведение?
А що се отнася до твърденията, че Иван Вукадинов е единствен, неповторим, световно признат български художник, бихме припомнили следните ретроспективни факти: още в началото на миналия век българското изкуство жадно приема импулсите на европейските художествени процеси и интерпретира по свой начин и в своя национален контекст пластическия език на реализма, импресионизма, символизма и сецесиона, на сезанизма и експресионизма.
Образовани в най-добрите художествени центрове на Европа – Париж, Мюнхен, Рим, Берлин, Виена, Дрезден, Торино, българските творци пътуват по целия свят и участват в престижни изложби. Изключителните импресионисти Никола Танев и Елисавета Консулова – Вазова, безспорният класик на морския пейзаж Александър Мутафов, авторитетният академичен реалист Цено Тодоров, блестящият живописец Бенчо Обрешков, забележителните представителки на модерната естетика Вера Недкова и Бронка Гюрова проправят пътя на българското изкуство към световната художествена сцена.
Борис Георгиев пък е единственият официално признат български художник, който рисува за Ватикана – фреска в сакристията на Св. Петър, едно от свещените места на базиликата /1927/, за което е удостоен с най-високото държавно отличие „Орденът на Италианската корона“ /1937/.
Вукадинов няма популярността на художници като Владимир Димитров – Майстора, чието име е разпознаваемо дори за хора извън изкуството. Няма и международната слава на Христо Явашев – Кристо, който променяше градски пейзажи по целия свят и влезе в историята на световното изкуство, на фигури като Жорж Папазов, Николай Дюлгеров, Николай Райнов, Андрей Николов, Боян Райнов или Асен Пейков, които имат устойчиво присъствие в европейския културен контекст.
Творбите им могат да се срещнат по улици и площади на редица европейски градове, а дори някои от тях носят техните имена. Вукадинов не се ползва и с популярността и устойчивия интерес към произведенията на неговите съвременници като Димитър Казаков – Нерон, Атанас Яранов – Шаро, Генко Генков, Светлин Русев, Георги Божилов – Слона, Енчо Пиронков, Димитър Буюклийски, Йоан Левиев, Димитър Киров, Емил Стойчев и др.
В заключение – употребата на частиците „по“ и „най“ като сравнителна и превъзходна степен пред името на Иван Вукадинов, пък и въобще в изкуството, е неудачна, неуместна, и понамирисва… на пари.
Автор: Диана Каменова, изкуствовед, Арт мениджър
