Честно ви казвам и честно ще го напиша – с българската политика засега е свършено. Преспокойно можете да не гледате телевизия, да не следите социологически проучвания, нито да се интересувате какво ще се случи на местните избори през октомври. Каквото и да се случи, които и да бъдат кметовете, ситуацията е ясна – България е нито повече, нито по-малко от един малък град на НАТО и от един вносител на украинско зърно.
Гледах някои покъртителни превъплъщения от днешния парламентарен ден. Тъжно ми стана, че хора като земеделския министър за броени часове се смалиха, смалиха и изчезнаха. А какви кренвирши само на фирма „Тандем“ съм ял някога!
Колко ли трябва да са го стиснали за гушата и него, и перилния академик, и Кирил Петков, и Асен Василев, и Борисов, и Пеевски, за да полягат като тревички пред вятъра, който духа ту от океана, ту от Брюксел.
Много тъжно е да си ехо, да нямаш собствен глас, а да говориш от трибуната на Народното събрание или от министерския стол.
Много тъжно е да си оцапан с кръв, фекалии и мръсни пари, а да искаш да си с бяла риза и с открито чело.
Не си мислете обаче, че тук има някаква драма. Драмата на наведените хора не е в това, че са наведени, а че все още не са им разрешили да паднат по очи.
Представяте ли си каква хубава сутрешна физзарядка би се получила в Народното събрание, ако по определена команда избраниците правеха лицеви опори? Който е бил в казармата, знае (а България бавно влиза цялата в една казарма), че правенето на лицеви опори изтласква кръвта в ушите и единственото, което ти се иска е, да паднеш на земята и да дишаш, да дишаш, защото си премалял и те няма.
Преживял съм немалко неща. Бил съм и доста високо, падал съм и доста ниско. Но никога, никога не си спомням такова завихряне, концентриране и подчиняване на чужди на страната ни интереси.
И се сещам за птиците и за връзката на птиците с политиката.
Политиката не се прави от прелетни птици, а от врабчета – от хиляди малки врабчета, които са тук и през горещото лято, и през зимата, когато натрупва по метър сняг.
На какво сме свидетели, дами и господа – на прелетни пеликани, които, напълнили гушите си, ще ни изоставят, защото не им пука нито за земята ни, нито за душите ни. И защото островите им ги очакват.
Вие вярвате ли поне на една дума от това, което се говори – че сме по-защитени, че живеем по-добре, че България е по-сигурно място? Не ви ли се завива свят и не ви ли побиват тръпки за бъдещето на децата ни, когато дълбоко комплексирани, вманиачени и изсъхнали откъм корените си същества ни тласкат към война, към омраза, към разцепление, към несамостоятелност?
Тия дни прочетох интересна статия на уважаван от мен историк, който твърди, че колкото пъти ние, българите, сме се опитали да бъдем самостоятелни и да провеждаме самостоятелна политика, сме изгаряли и сме търпели крушение.
Като се замисли човек, е така – колкото пъти сме решили да правим нещо на своя глава, толкова пъти сме си чупили главата. Обаче колко красота има в това – да си счупиш главата – да я счупиш в Батак, в Перущица, близо край град София или на Вола.
Но без тези счупени глави няма България и няма огънче в българската кръв. Има малък натовски град.
Николай Милчев
