Не мога да се отърва от усещането, че в политиката – не само българската, но и световната, има нещо сбъркано. На политическата сцена се появяват странни субекти, на които, честно казано, не бих поверила и млякото на котката си, камо ли да ме управляват мен. Видимо е, че повечето лидери са кукли на конци, които изпълняват някакви други планове, които са неизвестни за хората. Причините за политическите действия са известни само за малцина избрани и още по-малко мислещи, които успяват да анализират хаоса, който умишлено се създава.
И голямото ми съжаление е за обикновените хора, които – искат, не искат, са в капана на политиката, без дори да го осъзнават. Те не знаят как да планират живота си, защото някой някъде в кабинет на сбирка на отбрани политически екземпляри, е решил, че световният ред трябва да бъде променен. А те са само малки пешки в играта на големите и никой дори не забелязва тяхната загуба в голямата игра.
Знанието винаги носи печал. Много е тягостно да виждаш валяка, който върви и смила, а ти дори да не можеш да обясниш на хората какво се случва. Понякога нещата зад кадър са толкова брутални, цинични и ужасяващи, че обикновените хора биха ги приели за фантастика или халюцинации и лъжи. Как да обясниш на обикновен, работещ, средностатистически българин как се решават нещата в политиката в България. Той е оставен да мисли, че може той да ги реши и дори да ги разбере. Голяма илюзия за малките хора. Които, подсъзнателно усещайки, че нещата не са така, както трябва, диво се вкопчват в илюзията за нещо познато и в илюзията, че все пак някой може да ги спаси тях – малките хора, в голямата игра на акулите.
Иска ми се да съм наивен идеалист, добър човек и оптимистично настроен избирател. За съжаление през годините, в които наблюдавам политиката отблизо, се превърах в скептик и циник, който не си прави илюзии за машината, която смила всеки идеалист и добър човек, който допусне дори да се приближи до нея. Прекалено съм малко камъче, за да спра тази машина, не си правя илюзии за реалността. Но мога поне малко да разсея розовия дим, който пускат политиците, за да скрият скотобойната, която е зад сцената.
И все пак, винаги има надежда. Няма план, който да не може да бъде провален. Няма сцена, която да не може да бъде разкрита. Колкото и да се нагласят нещата, рано или късно, завесата пада. И е ред на нови сценаристи и нови актьори. Единственото постоянно е публиката, която плаща цената. Кой разбрал – разбрал!
Елена Гунчева
