Чувствителен съм на тема безстопанствени кучета. Дори написах новела за тях. „Живот в кучкарника” се казва. В нея оприличих татковината ни на кучкарника (приюта за безстопанствени кучета), който ръководих 5 години наред, приличащи си по редица признаци. И пред нашия вход, както навсякъде из града ни, се излежават две от породата „улична – превъзходна”. Добре хранени, като едното от олежаване затлъстя неимоверно. Горкичкото, хвана артрит и задух и със зор куцука около входа. Едва ли не, право в устата им летят от терасите тлъсти кокали и грижовни „майки Терези” се надпреварват по всяко време да изсипват отпреде им цели тенджери с артисала манджа, с която зорлем се справят. Дори преди дни, докторката от четвъртия етаж им сервира сутринта половин тава баница, останала от посрещане на гости предната вечер. Защото всички у тях са на диета. Минаващите с количките си в момента двама клошари с мъка преглъщаха, пред вида на кучешкия пир. Животните се отблагодаряват с радостно подскачане и въртене на опашка при появяване на техните благодетели. Верни на пазаческия си инстинкт, двата яко охранени песа с яростен и възмутен лай отпъждат вълните от натрапници, опитващи да се наместят в завоюваната от тях апетитна ниша.
Подобни „храненици” има из целия град. Дремейки, сити и доволни, на сантиметри от муцуните им се търкалят подхвърлени цели хамбургери, сандвичи, или купчинки гранули „Whiskas”, до които не благоволяват да се докоснат за момента, но бдително пазят. Тази мила картинка ме съпровожда често, при слизанията ми към центъра на града. И буди в съзнанието ми друг спомен.
Преди доста време, заедно със синчето слизахме пеша от вилната зона в покрайнините на града към блока ни на околовръстното. Внезапно, хлапето го присви стомаха. Наблизо, встрани от пътя имаше удобен храсталак и той тичешком се скри и изу панталонките си зад него. Докато го изчаквах, видях едно дръгливо и с проскубана козина куче, душещо с навирена нагоре муцуна, тичешком да се насочва към същия храсталак, следвано от друго окраставяло, не по-малко окаяно. Секунди, след като детето излезе из зад храста, те се шмугнаха настървено там. След малко се появиха, облизвайки се. Шокиран, реших да проверя, какво става. Следван от детето, надникнахме в утъпкания треволяк. От скромната „пица”, сервирана от малкия не бе останала и следа…
Макар и лаик в зоологията и политиката, още тогава от видяното установих, че и в кучешкия, както и в нашия свят има огромна несправедливост и борба за оцеляване. Също и стремеж за установяване в благословената ниша на ситите и задоволените.
Ежедневно, въпреки зомбиращите облъчвания по радиа, ТВ и преглеждане на новините в Интернет и пресата, виждаме „красиви, умни и интелигентни” със загладен косъм, които подлайват от студията и радостно въртят опашка за подхвърлените им залъци от трапезата на олигарси и управляващи, пазещи със злобен лай жалките си придобивки. А също така и бедните, безработните, гладните и окаяните от градските покрайнини и селата, нямащи нищо общо със ситите си столични и градски побратими. Петимни, дори за постната бюджетна пица на безродните ни управленци.
Но, по природните закони, особено валидни и в социалния живот, нещата са променливи. Много често, изгладнелите и озверени от недоимък човешки индивиди се събират, както и животинските им аналози в хищни глутници, които нападат и разкъсват всичко пред себе си. Случва се достатъчно често по света. Нарича се революция. Тогава става страшно…
Светослав Атаджанов
