Някога, било е много отдавна, едно теле трябвало да прекоси близката гора, за да се върне на пасището си.
И неразумно, заблудено, раздразнено животното проправило една криволичеща пътека с много завои надолу и нагоре по хълмовете. На следващия ден оттам минало куче, което прекосило гората по направената вече пътека. После минал овен – водач на стадо, който като видял пътеката – повел си стадото по нея.
Минало време и постепенно всички, дори и хората започнали да ползват същата пътека. Влизали и излизали от гората, завивали надясно, после наляво, спускали се надолу, качвали се нагоре, криволичели…
… И вярно, оплаквали се и проклинали, при това с пълно право, но не правели нищо, за да създадат нова възможност.
След толкова дълга употреба пътеката се превърнала в широк път, по който животни и хора пъхтели с тежки товари, като изминавали за три часа разстояние, което можело да се мине за един, ако не бяха следвали проправената от телето пътека.
Минало още много време и пътят се превърнал в главна селска улица, после и в централен градски булевард. Всички се оплаквали от натовареното движение, защото това бил възможно най-лошия път.
А отстрани само старата мъдра гора гледала как хората са готови да следват като слепци някога в несвяст проправената пътека, която станала булевард, без дори веднъж да се запитат:
Това ли е най-добрата възможн…
Едни избори минаха, но други скоро ще дойдат.
Навикът, подражанието и отказа да мислим, често ни заблуждават, че няма възможност.
Стига сме следвали телето!
Христо Христов
