Отколе е знайно, че трите Задушници са трите дни в годината, в които душите на покойниците получават разрешение да се завърнат незрими в нашия свят. Да ни прегърнат в невидими обятия. Да чуят нашите молитви. И да вкусят от нашата любов, нашата почит, нашия принос в тяхно име. Да усетят блаженството на нашата близост. Още с изгрева на Слънцето, те застават край гробовете си в очакване на срещата със своите деца, родители, близки.
Но какво виждат тия трепетни, плашливи сенки на Задушница?
Моторизираната атака на стотици, хиляди и десетки хиляди ревящи, обвити в бензинови пари автомобили, които се надпреварват и засичат по осеяните с дупки и пукнатини алеи на българските гробища. Грамадните черни джипове с тъмни стъкла заплашително ръмжат срещу старите колици със скромни марки и презрително ги задминават – както мощните рогати бръмбари оставят назад дребните калинки. Същата диващина, злост, пошлост, съперничество и надменност на богатия спрямо бедния, която обрече на гибел материалния свят, се прелива и в отвъдния. В трите единствени дни, в които „умрелите при живите се връщат“ – стихът е на Атанас Далчев.
И на гробищата, както и в градовете, мутрите държат да демонстрират статуса и превъзходството си над „неудачниците“. Червеите, които ще гризат и едните, и другите, защото срещу смъртта „бронебойни патрони няма открити“ ( Вапцаров ), не ги смущават. Не ги карат да наведат глави.
От автомобилите – стари и евтини или суперскъпи, поръчкови и закупени вчера по каталог – се изсипва гмеж, която бърза да приключи с приноса, „за да си гледа работата“. Колите спират на крачка от гробовете. Малцината поклонници, които са дошли пешком да се преклонят и да поговорят със своите скъпи мъртви, едва се провират към гробовете им. Молитвата е невъзможна.
На връщане от гробища е същото. Суматоха, кълба пепел и изгорели газове, клаксони, озверели лица, прашни брони, които забърсват дрехите на единиците пешеходци. И муцуни, надничащи от купетата, които едва се сдържат да не напсуват по привичка нас – единиците изнурени пешеходци – „нищожествата, които винаги пречат“.
Мили мои българи! Мили мои обезумели българи! Мил народе, изгубил човешки облик и вяра в Бога! Защо си се потирил и на гробища в тия прокълнати тенекета, които вече не ти оставят място да ходиш и въздух – да дишаш? Да не би да си се родил в автомобил? Да не би майка ти, вместо в утроба, да те е заченала и износила в джип?
Не разбирате ли, че обиждате и Господа и мъртвите – като превръщате гробищата – особено на Задушница – в пазар на коли и в полигон за състезания? Истинска почит ще им окажете, ако пеша, със собствени нозе и сведени чела, прекрачите портите на гробищните паркове и се отправите към гробовете, където с обич и надежда ви чакат вашите любими покойници. Такава процесия от поклонници, носещи принос за Задушница, ще бъде желана от Светлите сили и от душите на мъртвите. Защо обиждате и мъртвите близки, и себе си – като пренасяте зверствата си от делника – в тихия кът за вечен покой и мир? Защо е тоя вечен, смъртен грях на простака?
Нищо не ви пречи да оставяте колите си пред вратите на гробищата. Трябва абсолютно да се забрани достъпът на автомобили в гробищните паркове. Да, има възрастни трудноподвижни хора, има и инвалиди, които на Задушница също биха желали да направят своя принос. В тези случаи, полицаите, които сега изпълняват жалката роля на регулировчици сред хаоса от ревящи и запречващи се коли, трябва да пропускат само автомобилите със старци и инвалиди. Едва ли ще е толкова трудно това да бъде уредено от общинските администратори. Но няма никаква воля да бъде въведен цивилизован ред в развилнялото се безобразие, превръщащо гробищата в ламаринени джунгли точно на Празника на мъртвите.
Тук е мястото отново да спомена какво потискащо впечатление прави българският полицай със своята грубост и просташки език. Със своето увиснало шкембе, тлъста задница, дебели баджаци и смачкана, развлечена униформа. Полицаите ни приличат на бомжи, наврели телеса в случайно намерени в контейнерите за боклук полицейски куртки и панталони. Дрехите винаги са им тесни, лицата – винаги мрачни и настръхнали. Разликата с красивите, тънки, високи, подбрани по външност, изпънати като струни в изящните си униформи, приветливи италиански и швейцарски полицаи, към които хиляди пъти съм се обръщала за някаква елементарна помощ, докато живеех в емиграция – е непоносимо тъжна.
Почне ли шкембест полицай да те ругае, когато го помолиш да те упъти – значи си в България.
Ние хулим католиците, че не били достатъчно вярващи, но в нито едно католическо гробище в Италия и Швейцария, не се допускат други автомобили, освен катафалки. По великолепно асфалтираните алеи, сред шпалири от кипариси и пинии, се движат тихо разговарящи или мълчаливи поклонници с букети и венци в ръце. Гробищните паркове не са по-различни от градските градини, пълни със зеленина и цветя. За тях се грижат множество пазачи и градинари.
И при спомена ми за тия тихи кътове Свещена земя ( „Terra Sacra“ ), в които мъртвите с достойнство спят вечния си сън, още по-потискаща е мисълта, че моето дете лежи във Врачанските гробища, където гробовете са нагъчкани като термитник, за да се вземат максимално възможни и невъзможни пари от тях. Копаят ги през куп за грош, не ги заравят добре. Близките едва пъплят около гробовете, няма място да се обърнеш, ще скочиш в съседния гроб, ще настъпиш другия мъртвец. Зеленина няма, освен дървенцата и храстите, посадени на самите гробове. Алеите са целите в дупки, могили и пукнатини, какъвто е и асфалтът на шосето, водещо към т.нар. Нов гробищен парк, настлано преди памтивека и от половин век неремонтирано. В долната част на гробищната територия „алеи“ няма – там се вият черни неасфалтирани пътеки, които в дъждовни дни се превръщат в кални непроходими блата. Гербаджийският врачански кмет Калин Каменов властвува вече втори мандат, ала освен че опустоши града и прати жителите му в чужбина и в гроба, с друго няма да бъде запомнен. Гробищата на Враца се ширнаха на площ, по-голяма от тази на града, но общият им пейзаж наподобява руините след земетресението в Турция.
А уважението към сетния дом на мъртвите е еднозначен лакмус за отношението към живите.
