Не е за вярване… Вече ставам на 84. Това аз ли съм?
Не ми ли е неудобно, че толкова мои колеги поети си отидоха съвсем млади. Но останаха завинаги в съзнанието на народа ни.
А аз живях толкова дълго и продължавам да живея и пиша и не ми се вярва, че ще ме запомнят. За това нека си живея живота. Колкото – толкова.
84
По-стар от сума ти поети
във тоз тържествен час.
Такъв… Осемдесет и четири
навършвам вече аз.
Космическа, направо, възраст…
Как стана тъй, не знам…
И колко лесно… колко бързо…
И малко ме е срам…
Нима такъв ще ме запомнят –
набръчкан… побелял.
Уж писах стихове любовни…
И ето ти!.. Финал!
И все така не ми се вярва,
че свършва този свят.
Написа: „Грозно грачи гарван…“
Поетът – толкоз млад.
И после толкоз млад загина…
Със черната брада!
За свойте Майка и Родина
във бой за свобода…
Огромните очи… Мустакът…
И слепият поет…
Куршум… Любимата го чака…
Свещеният обет…
И другият… Внезапно мъртъв…
А юноша дори…
Пристига гостенката жълта…
на двадесет и три…
А аз… Осемдесет и четири.
И доживях… Късмет…
По-стар от сума ти поети
Но все пак съм поет…
Добре де… Вижда му се края…
И точно за това
ще трябва да се постарая…
със бялата глава
да пиша още.. още.. още…
Пък глупаво макар…
И всички дни и всички нощи…
И да не бъда стар…
Не искам да минават бърже.
Да тъпчат… На место.
И тъй и тъй съм ги навършил…
Поне да станат сто…
Недялко Йорданов
