Прочетох статията на Иван Стамболов-Сула „Пощадете Дайнов“, популяризирана от множество електронни сайтове. Съгласна съм с всяка дума от блестящата дисекция, която той прави на явлението Дайнов. Защото Дайнов не е единичен случай, а именно „явление“, което обхваща огромна част от наследниците на най-привилегированите представители на т.нар. художествено-творческа интелигенция и високопоставената журналистика. Главни редактори на органи на БКП и кореспонденти в чужбина, шефове на културни институти и аташета в посолствата, които са били членове или кандидат- членове на ЦК на БКП и видна агентура на ДС.
Тези хора – родителите на „колективния Дайнов“, обикновено произлизаха от кастата на „активните борци“, специално създадена от Тодор Живков за негова лична социална опора и бяха приравнени с висшите представители на комунистическата върхушка. Те и чадата им, отгледани в инкубатора за бъдещи висши кадри на режима, ползваха всички блага и привилегии на червената партокрация. Формираха кръга от богоизбрани на партийния Олимп, дружеха само помежду си, без да хвърлят поглед от своята висота надолу към простосмъртния плебс, събираха се в елитни компании, караха западни коли, учеха в престижни университети в Съветския съюз, а след това заминаваха на Запад „да се отракат“. Когато се връщаха в България, тук ги чакаха високи управленски длъжности в избраните от тях сфери – административна, дипломатическа – творческа. И макар че никой от техни височества нямаше и зрънце дарование за творчество – техните кресла в директорските кабинети на културните институти, творческите съюзи и редакциите бяха вече разпределени помежду им.
Сула с право пише, че когато в семействата на червената интелектуална аристокрация се раждаше син или дъщеря, родителите им вдъхваха самочувствието на наследници на династия – парвенюшкото ултрависокомерие на бивши селяни към хората на физическия труд, въпреки че работническата класа уж беше „класовата основа“ на комунистическия режим. Тия отгледани в златни кафези наследници се отвращаваха от мазолестите ръце на „създателите на благата“, макар че родителите им казионно възпяваха „трудещите се“ в бездарните си произведения. Те държаха – повече от средновековните херцози и маркизи – на социалната йерархия. Въпреки опаковката на „равенството“, социализмът бе едно строго кастово общество, в което действаха „привилегиите по рождение“.
Ето откъде се появиха храчките по „крепостните, блатни, кръвосмесени джуджета“ в наркотичния бредь на Женката Дайнов. Той е изплюл в тия хули – ведно с тинята в душата си – цялото презрение към „низшите слоеве“, с което е закърмен.
Генчо Дайнов е най-пропадналото от тези комунистически отрочета. Но такива са и Милена Фучеджиева ( Мамче Фуч, както си я наричам ), Иво Инджев, Владо Левчев, Александър Велев, Огнян Минчев, пък и Владо Зарев – в известна степен. Списъкът е дълъг. Тук имам предвид тези, които днес се числят към интелектуалния елит, на едро напазаруван от Сорос, „професори“, писатели, журналисти, „политолози и социолози“, които произхождат от „каймака“ на бившата червена интелигенция. Тези, които пишат точно обратното на това, което пишеха бащите им, но то днес е осребрявано щедро по същите причини, по които вчера бе заплащано от социалистическите властници – заради продажбата на правдата и човешкото достойнство в името на материалното благополучие. Дайновци, Фучевци, Минчевци, Левчевци и прочие, обаче продадоха за сороски кинти нещо несравнимо по-важно от собствената си съвест: бъдещето на България.
Синовете на самите комунистически управленци и десарите, превърнали се за една нощ в наследници на милиони и милиарди – като например нашумелия мераклия за кмет на София – оставям настрана.
Забележително е, че сюрията на „колективните дайновци“ ( Дайнов е име, вместо чието „д“ винаги може да се сложи едно „Л“ ) в епохата на глобализма загубиха предишното си обществено положение и слязоха неизмеримо по-ниско. Във времената на соца те се ползваха с най-високо уважение и можеха да клатят крака в най-престижните курорти и барове. Сега обаче са принудени да заработват сравнително скромната си прехрана „с пот на чело“ като писачи на евроатлантически пасквили. Сорос всячески показва, че не ги сефери особено, а в компанията на милионерите – вчерашни селяндури – те нямат достъп или са нежелани натрапници.
Връщам се към текста на Сула ( откъде се е взело това Сула – от Луций Корнелий? ) и повтарям, че е превъзходен, съгласявам се напълно с него. Само със заглавието никога не бих могла да се съглася.
„Пощадете Дайнов“ – защо да го щадим? Щади се човек, който веднъж е паднал, веднъж е сгрешил. Щади се личност, доказала поне с някои благородни прояви, че има право да бъде пощадена. Кои са благородните прояви на Дайнов? Цял живот той скверни – за пари – всичко, до което се докосва. Цял живот този червен дегенерат с ренегатска злост ругае и заплюва България. Той е паднал толкова низко, че няма нужда от пощада и няма да я осъзнае, ако му я поднесем. Това е духовен труп.
Чели сте, че Конфуций бил запитан от свои ученици: „Учителю, да отвръщаме ли на злото с добро? Великият философ отговорил: „Ако отвръщаме на злото с добро, то как ще отвърнем на доброто? Не, на злото трябва да отвръщаме с пропорционално зло, в същата мяра, а на доброто – с още по-добро“.
Христос ни учи да прощаваме 70 пъти по 7, но прошката се дава на разкаялия се грешник, пощадата се дава на достойния за нея човек. Къде у Дайнов виждате достойнство?
Милена Върбанова
