Нужно ли е да учиш 10 години за доктор?
…
Целият свят страда от липса на лекари. В същото време, процедурата по създаване на лекар става все по-сложна и дълга. В момента „Медицина“ се учи 6 години, но това е едва началото. После започват специализации и пълноценен „доктор“ ставаш едва след 10 години. Най-рано.
Необходимо ли е всичко това?
Преди години намериха едно цигане в махала, което лекуваше хората там – нямащи достъп до здравната система и без здравни осигуровки. Момчето се обучило само, чело книги, дори посещавало тайно някои лекции по медицина. Като го разкриха, в разговори с журналисти демонстрира изключително добро познаване на медицинската терминология.
Това е очевидно прилагане на някакъв вид занаятчийски практики в медицината.
Въпросът е, не е ли разумно самото общество в някаква степен, и по-контролирано, да създава по този начин здравни специалисти?
Ако за невро-хирург или кардиолог по трансплантации е логично да се търси по-дълго образование и опит, то нужно ли е то за лекар по настинки и грипове, за поставяне на ваксини, изписване на очила, почистване на уши и други подобни дейности?
Сиреч, не е ли добре да има различни класове „доктори“, някои от които да придобиват правоспособност по-рано? Разбира се – ако желаят – да мога да продължат образованието си и на по-високо ниво, т.е. да има преливания между класовете.
Опитът с „цигането“ всъщност неофициално се прилага масово. Можете често да чуете думите: „Вече съм половин доктор“. Баби и майки лекуват настинки в домашни условия, сами изписват лекарства. Защото при липсата на лекари, често да отидеш на преглед струва часове. Отделно е престоят в чакалнята – в компанията на други болни, с които обменяте вируси и бактерии.
Е, не е ли по-разумно, вместо някой „половин доктор“ самостоятелно да лекува, това да прави „малък доктор“, който е учил например 4 години?
А бедата е, че проблемът се задълбочава, защото всъщност изискванията пред лекарите нарастват. Непрекъснато се внушава, че е нужно все повече и повече обучение, постепенно това внушение се превръща в регулация и накрая – в част от задължителната учебна програма.
Разходите по създаване на един лекар – и като пари, и като време, нарастват, което води до намаляване на броя на лекарите или до увеличаване на здравните осигуровки, което намалява броя на пациентите с достъп до лекар.
Факт е, че дори в развити и богати страни, все по-трудно се стига до лекар, а за планови операции може да се чака и с месеци и години.
При намаляване на професионалната помощ, по естестствен път се увеличава неофициалната (цигане, баби). Не е ли по-разумно този процес да се управлява и обществото да отгледа повече „малки доктори“, които със сигурност биха били по-квалифицирани от всеки вярващ си, че е „половин доктор“?
…
Из подготвяната нова книга с работно заглавие „Реалия“ (Добри Божилов)
