Голяма еуфория по повод сребърните медали по волейбол. То едни закани, едни хвалби, колко сме велики като народ и т.н. Нещо не мога да се включа във всенародните веселия. На първо място, искам да поздравя националите ни по волейбол, мъжки момчета за пример и гордост са наистина. Но не на нас, а на родителите и треньорите си, които са им помогнали да станат такива. България много символично участва в професионалния спорт, условията за тренировки са повече от ужасни за всички спортове може би с изключение на футбола, по който се трошат купища народни пари нахалос.
И за какво се гордеем ние пък точно? Да, българи са, да, постигнаха страхотен успех. Но това няма нищо общо с нас. В България масов спорт почти няма. Децата ни не спортуват, няма масови спортни събития. По мое време всеки ученик можеше да хвърля топки, гюлета, да прескача „коза“ и да се катери по въже, както и да пробяга прилично разстояние за прилично време. А сега вижте кой го може. Та, значи, отписваме държавата да се гордее.
С какво точно ние сме допринесли за тази победа – с нищо. Да, българи са. И това е добре на фона на все по-опростаченото и претенциозно население. Но да не забравяме общата картинка – ние сме народ, който изчезва, който вече е полуграмотен, който работи на ишлеме на чужди инвеститори, а политиците ни са най-ловките ибрикчии на планетата. Националната ни гордост е около температурата на Антарктида.
Впрочем, хубаво е да се гордеем и с нещо друго, освен със спорта. То и там не сме цвете, но дори малките победи ги приемаме все едно току-що сме преборили целият свят. Същото като историята ни – не ни стига древната ни тринадесет вековна история, ами трябва да си измисляме и как цивилизацията започва и свършва с нас и как сме били в основата на европейската цивилизация и ако не сме били ние, по Европа още щяха да скачат по дърветата. Което, разбира се, е пълна глупост. Достатъчно сме допринесли, ама ай да посмалим малко до рамките на реалността , ако обичате. Че иначе много плътно се доближаваме до македонци и украинци.
Хубаво е да се гордеем с народа ни като цяло. Че нещо мен напоследък ме е срам. От безмилостната, ужасяваща корупция, от вопиющата глупост и продажност на политиците, от дивата омраза на българи към българи, от партийните агитки и тролски фабрики, от малоумният ни премиер, от още по-малоумните ни министри, от срамната председателка на Народното събрание. И още много неща.
Сетих се имаше една песен, обобщаваща ситуацията – тарарам тарам, с рози накичи, че е тарарам тарам, да не си личи…
Елена Гунчева-Гривова
