„ПАРАГРАФ 22“ ИЛИ ЗАЩО В БЪЛГАРИЯ НЕ МОЖЕ ДА ИМА ПРОМЕНИ ПО ДЕМОКРАТИЧЕН ПЪТ!
Който е чел едноименната книга на Джоузеф Хелър знае какво представлява този параграф. Това е наредба в армията на САЩ от времето на втората световна война, според която, за да се уволниш и да не участваш в касапницата трябва да си луд. Обаче условието е сам да докажеш това. А щом сам го доказваш, значи не си луд. Оттам „параграф 22“ е станало нарицателно за нещо, което няма как да се случи, тоест – за ограничителни наредби, създадени за да НЕ постигнете целта си.
Днес у нас „параграф 22“ се съотнася за много сфери от живота, но сега ще се съсредоточим само върху политиката.
Представете си, че имате партия, готова и успешно регистрирана. Представете си, че имате и идеология на тази партия, описана в програмата и. В тази програма ясно и твърдо заявявате и описвате пътя за развитие на България, не само в пожелания а и в конкретни стъпки. Описвате как да се преборим с всички вътрешни и външни проблеми, как да възстановим нацията и държавата, как да повишим материалното и духовното състояние на българите, да усъвършенстваме образование, здравеопазване, промишленост, селско стопанство, армия, полиция, съдебна система и т.н. И всичко в тази програма изглежда напълно реално осъществимо и то в рамките на съществуващата законодателна мярка.
Следващата стъпка, съвсем логично за една парламентарна демокрация, е да търсите начини да изпълните програмата си – изцяло или поне частично. Това задължително предполага участие в избори и влизане (с малко или много депутати) в парламента.
За целта, обаче, дори за най-първите стъпки, трябват пари, много много пари. Превърнатият в пазар политически живот приема във висшите ешелони на политиката само тези, които имат достатъчно средства. Една съвсем скромна и елементарна предизборна кампания за парламентарни избори струва поне няколко милиона, а вие ги нямате. Да не говорим за национална структура, офиси, платен персонал…
И тогава се сблъскате с „Параграф 22“ за първи път. За да имате пари за кампания трябва да ги намерите отнякъде – от някой олигарх или от фондация, чужди или наши НПО и т.н. Обаче, получавайки пари от тях, вие се съгласявате да изпълнявате тяхната воля, а не вашата програма. Тоест – от първоначалната ви идея и планове няма да остане нищо.
„Параграф 22“ – за да успеете да влезете в голямата политика и да докажете правотата си, трябва да станете наемен работник на някого или на „нещо“, а щом сте такъв няма как да имате собствени идеи и програма, а ще налагате идеите и програмата (и интересите) на този някой или „нещо“. Това обикновено означава да приемате безропотно заповедите на колониалните господари, да лобирате за някакви бизнес интереси или (не дай Боже) за интересите на някоя друга държава.
Такъв „Параграф 22“ властва в политическия ни живот трайно от 2001 год. насам. Няма абсолютно никакво значение какви са идеите ви и имате ли изобщо такива. Важното е кой и колко плаща за вас, а вашите идеи можете спокойно да забравите.
Затова и нищо читаво не можем да очакваме от т.нар. партийно – парламентарна демокрация. „Параграф 22“ действа така, че в парламента могат да влязат само слушковци и помияри. За свестни няма място. И това е железен принцип. Затова и за 20 години у нас се оформи политическа класа от слушковци и помияри, а няколкото появили се на хоризонта „уж различни“ не са нищо друго, а са от онези нарочно допуснати изключения, потвърждаващи правилото, за да се имитира някаква демокрация.
Самата система е така „пипната“, че в колонията България на власт да са само послушковци, несъздаващи проблеми на господарите и изпълняващи всяко тяхно желание.
Ерго – промени по пътя на избори е невъзможно да станат у нас. При обръщане на геополитическата палачинка и (или) при пропукване на глобалната матрица нещата ще изглеждат различно, но това е съвсем друга тема.
Засега единственият път е осъзнаване на истината от широк кръг нормални българи и търсене на извънпартийни и извънпарламентарни начини за промяна.
Надявам, че сте разбрали…
Иван Спирдонов
