Второто излизане на Ларгото срещу кабинета „Радев“ на 15 септември 2026 година, организирано от Манол Глишев и сдружение БОЕЦ, отново оголи онази хронична българска драма, в която уличният патос отдавна е надвил управленската грамотност. На фона на скандиранията и плакатите обаче остава горчивият въпрос: докога обществената енергия ще се харчи за шумни транспаранти, зад които липсва дори елементарна фактическа хигиена?
Когато се взрем в аргументите, изречени от трибуната под прозорците на властта, се сблъскваме с неприятната за организаторите реалност – голяма част от гръмките обвинения се разпадат при първия сблъсък с официалните документи и икономическата логика.
Вземете например внушението, че чуждестранният капитал бяга панически от страната заради новото управление. От сцената прозвуча директно твърдението, че компании като „Бош“ и „Takeaway“ напускат България. Проверката на фактите обаче показва коренно различна картина. Да, „Takeaway“ наистина прекратява дейността си у нас, но решението е част от глобална стратегия на компанията за концентриране върху пазари с по-висок растеж и няма нищо общо с действията на българския кабинет. Още по-фрапантен е случаят с „Бош“, чието затваряне на Инженеринг центъра в София бе манипулативно представено като бягство от държавата.
Самата корпорация е категорична, че остава в България с над хиляда служители и няколко дружества, а реорганизацията е продиктувана от глобалната криза в автомобилната индустрия и свиващите се европейски пазари.
Превръщането на едно корпоративно преструктуриране в политическа дъвка е евтин популизъм, който не печели доверие, а само дискредитира самите протестиращи. Същата лекота на изговорените неистини се наблюдава и в опитите за икономическо плашене на населението. Твърдението, че до 2029 година данъкът върху собствеността ще се увеличи със сто процента, виси във въздуха без никакво нормативно покритие. Данъкът върху недвижимите имоти е местен данък, чийто размер се определя от общинските съвети в рамките на закона, а не с еднолични министерски декрети.
Но когато нямаш аргументи за сериозен дебат, най-лесно е да хвърлиш в пространството едно стряскащо число, надявайки се никой да не направи труда да отвори данъчните закони. На този фон бюджетният дефицит и новият държавен дълг наистина съществуват като реални показатели, но тяхното обяснение изисква капацитет, а не лозунги. Европейската комисия отдавна предупреждава за натрупаните макроикономически дисбаланси и социални разходи, заложени в наследство от предишни периоди, а министерските данни сочат, че част от дефицита през август се дължи на концентрирани инвестиционни плащания по Плана за възстановяване и устойчивост. Да се припишат тези сложни процеси на едва 130-дневно управление е признак или на дълбока некомпетентност, или на целенасочена манипулация.
Най-трагикомичното в цялата ситуация обаче е отсъствието на каквато и да е управленска алтернатива. Протестиращите крещят срещу цените, срещу инфлацията, срещу реалността, но от сцената не чухме нито едно разумно предложение за реформа, нито един експертен разчет как точно тези проблеми биха били решени от хората с плакатите. Лесно е да протестираш, защото животът ти е тежък, а държавата е удобен изкупител на собствените ти житейски неуспехи.
Много по-трудно е да се огледаш в огледалото и да си признаеш, че качеството на живот не се определя само от премиера, а от личния избор, образованието, трудолюбието и способността да носиш отговорност за собственото си съществуване. Когато излизаш на жълтите павета само за да излееш насъбраната си лична фрустрация, без да предлагаш решения и без да притежаваш елементарна фактологична култура, ти не правиш граждански протест, а евтин психотерапевтичен сеанс за собствена сметка.
А България отдавна е уморена от терапията на крещящите дилетанти.
Автор:Надя Мързева
Източник: SIK.bg
