В музикалния календар на България ярко се очертава 120-годишнината от рождението на основоположника на съвременното хорово изкуство у нас проф. Георги Димитров, незабравим творец и педагог, издигнал с таланта си хоровото пеене на световни висоти, забележителна фигура в културната история на страната. Наградите и отличията му са многобройни, обичта и признателността към делото му надхвърлят границите на столетието, в което е живял.
В негова памет Съюзът на българските композитори, със съдействието на Софийска филхармония, отбеляза с тържествен концерт годишнината от рождението му. На събитието присъства и неговият син Райчин Димитров, оперен артист в Германия.
Афишът с концертната програма отдавна бе на вниманието на музикалната публика и на 23 април, в зала „България“ тя се наслади на изпълненията на водещи български хорови състави – Детски радиохор, Хор на софийските момчета, представен от неговата Младежка формация, хоровете „Родина“, Филхармоничният хор „Светослав Обретенов“ и разбира се, ръководеният от маестро акад. Валентин Бобевски вече 40 години Академичен мъжки хор „Гусла“. Разговаряме с изтъкнатия наш диригент след концерта и в навечерието на рождената дата на чествания гений на българската песен 2 май. За песенното наследство, оставено ни от проф. Георги Димитров и емблематичните негови творби, отредили му най-високо място в родната музикална история. За изключителните му заслуги в развитието на хоровото пеене в страната. Както и в Северозапада, в родния Белоградчик и Видин, чийто почетен гражданин става. За неизплатимия дълг към маестро Димитров – твореца, гражданина и преподавателя в Музикалната академия и в Академията на живота. За творческия път на ученика, слял се с този на учителя. И за песните от живота, които превръщат живота в песен – и тъжна, и радостна, като самия живот.
Диригентите Бобевски и Недялков пред портрета на любимия учител преди 20 години
На 2 май се навършват 120 години от рождението на моя учител по дирижиране проф. Георги Димитров, когото композиторът Лазар Николов нарече „Царят на музиката“ за неговата всеобхватна творческа и организационна музикална дейност. И по този повод преди два дни в зала „България“ звучаха негови творби в изпълнение на шест хорови формации. За честването пристигна от Германия и синът му, оперният певец Райчин Димитров, който е и мой бивш хорист в някогашния Ансамбъл на строителни войски. Произведенията, с които участва дирижираният от мен Академичен състав „Гусла“, са написани и посветени специално на този мъжки хор, още по времето, когато маестро Димитров учи в Полша и е във възторг от майсторството в изпълненията му на варшавска сцена през 1938 година. Тогава сътворява известният триптих: „Шуми лесът“, по текст на Марина Конопницка, „Вият се облаци черни“, текст Пенчо Славейков и „Бяла приказка“, текст Иван Вазов, и го донася в София, където е назначен за хормайстор в Софийската опера.
От триптиха изпяхме първите две части, а по текст на Иван Вазов на сцената пяхме „Де е България“. Въпреки дъждовния ден, залата беше пълна с истинска хорова публика, която знаеше защо е дошла. Щастлив съм! За мен това беше истински празник! Вечерта започна със слово на проф. Адриана Благоева. Казах и аз от сцената няколко съкровени думи за нашия скъп професор Димитров.
А синът му Райчин и съпругата му, и двамата певци в Операта на стария немски град Шверин, почетни гости на събитието, приемаха от ложата, в която бяха настанени, многократните поздравления с аплодисменти от публиката. И аз, и другите диригенти ги приветствахме от сцената преди участието си, всеки със своя състав: и Венеция Караманова и Адриана Благоева, Мая Василева, Цветан Крумов.
Вечерта на концерта видях толкова много приятели, които отдавна не бях виждал, Хоровото изкуство още не е умряло. Наши почитатели бяха пристигнали специално от други градове в страната. Бог беше с нас!
А поздравленията продължиха и след последните аплодисменти с отзиви в мрежата за безупречно и вълнуващо изпетите песни на композитора Георги Димитров.
Много са творбите, които остават завинаги в съкровищницата на българското песенно творчество и в репертоара на известни наши хорови състави. Някога цяла България ги пееше и хоровете се надпреварваха да ги изпълняват: „Конче водя, мамо“, „Синигерова сватба“, „Бели гълъби“, „Скоропоговорка“, „Лика прилика“, „Умрел Джерман“, „Вечерник здрач“, „Птиците се завръщат“, „Аз съм българче“… „Бяла пролет“, „Сяла малка мома“, „Гълъбите гукат“, „Дядо и мечка“, „Отвън ухае на люляк“ и много други. И капиталното произведение, кантатата „Възпев на родината“. Негова е обработката и на близо 100 български възрожденски, революционни и патриотични песни, които се пееха от цял народ!
Казваше: „Цял живот служа на песента и не съжалявам за избрания път!“
Беше не само прекрасен творец, но и чудесен педагог, взискателен, но знаеше и да успокоява и поощрява. Все пак, ние бяхме съвсем млади, тепърва прохождащи диригенти и той не подрязваше, а даваше крила.
Градеше музикалната култура на България и не само като творец и педагог, но и като общественик, който гледа далече в бъдещето.
Тук отново ще припомня познатия от моята биография пример от времето, когато завършилите образованието си студенти подлежаха на така нареченото разпределение за работа в страната.
Дойде и моят ред, но бях спокоен – до Държавната комисия беше изпратено писмо с искане да остана в София като щатен диригент на Ансамбъла на транспортните работници, където вече и работех, да остана техен диригент. Бяхме направили турне из големи български градове, а накрая концертът в зала „България“, премина с голям успех. Но проф. Димитров бе категоричен: „Не, Валентин ще отиде накрай България, във Видин. И там има музикални и гласовити хора. Да се научи да плува в дълбокото, а не да се разхожда по жълтите павета!“
Бях смаян, стреснат. Та уж му бях любим ученик. Самият той ме заведи в Транспортния ансамбъл, а сега ме праща на края на България!
Всички мълчат. Председателката на комисията накрая казва: „Щом професор Димитров така е решил, Валентин заминава за три години във Видин!…“
Но съдбата ме „разпредели“ във Видин не за три, а за шест години. Така виждаше проф. Георги Димитров децентрализацията на културата. Той насити всички окръжни градове със своите най-добри ученици за следващите 4-5 години. Нещата тръгнаха стремглаво нагоре.
И настана разцветът на българското хорово изкуство!
За мен ще остане незабравимо първото ми пътуване до Видин през август 1963 г., заедно с него, не само мой учител по дирижиране в Музикалната академия, но и мой наставник в по-нататъшния ми път в музиката. Вече бях специализирал в Хумболт Университет в Берлин във Ваймар. Взехме пътническия влак, първа класа, за да имаме повече време да си говорим, необезпокоявани от други пътници, и за музика и поезия, за композитори, стилове и епохи, за бъдещето и за тригодишното ми разпределение във Видин…А пък те станаха шест – пълноценни, творчески, незабравими. Много теми, едва ни стигна този дълъг път София – Видин. И след това, при моите първи концерти, той присъстваше, водеше и своите асистенти Лилия Гюлева и Васил Арнаудов, които ми съдействаха освен със сериозни, критични коментари, но идваха и на творческите репетиции в Белоградчик. Специално трябва да отбележа голямата помощ на проф.Христо Недялков, диригент на Детския радиохор, при създаването на Видинския пионерски хор. А съм ги водил да оказват помощ и в Белоградчик, Дунавци, Ново село, Брегово, Кула и други селища в окръга. Чудесни спомени от надпяването в Летния театър под Белоградчишките скали, където журирах заедно с видните фолклористи Елена Стоин, Стоян Джуджев, Манол Тодоров, Димитър Динев. Спомените ми са за няколко книги, ама отде време!
Не зная дали беше практика такова придружаване до мястото на разпределение, но си мисля, че това бе грижа за мен, а също и за видинската културна общественост. Той ме представи лично и показа своята увереност в моите качества. Бях окрилен и силно задължен от това доверие. Посрещнат бях от всички с пожелание за успех, получавах необходимата ми помощ за сериозен старт и развитие.
Освен хор „Боян Чонос“, започнах да дирижирам хорове на Порцелановата фабрика, на Административните работници с първо задгранично турне в тогавашна Югославия. След създаването на Пионерския хор, последваха и първите му награди.
Високото ниво, показано още на Първия фестивал на детските хорове в Габрово през 1966 година стана причина следващата година Видин да бъде определен за столица на детската музика и поезия. В големия салон на Епархийското училище, тогава Окръжен пионерски дом, почетни гости са най-известни детски композитори и поети: Тодор Попов, Димитър Гочев, Петър Льондев, Божидар Гатев, Асен Босев, Александър Райчев и разбира се, Христо Недялков и други, любими на децата, автори. А Видинският детски хор изпълнява програма с новосъздадени детски хорови песни, авторите благодарят с топли слова, публиката от цялата страна, специално дошла в града за събитието, също благодари с възторжени аплодисменти. Чудесен, всенароден празник, в който главно действащо лице е Видинският детски хор, пианистката Ингеборг Нейова, пианистката Савина Попова и солистката Ксения Цекова.
А моя милост, освен на диригентския пулт, беше и навсякъде другаде, дори на корабчето за разходка на гостите по Дунава. Хубави, незабравими дни!
Нека припомня тук и летния лагер на морето в село Кранево, турнето в Чехословакия, грамофонната плоча на Балкантон, лауреатското звание от Деветия световен младежки фестивал в София. Да не пропусна и Народния ансамбъл „Вида“ с първа награда от фестивала във Враца, турнето на градския хор „Боян Чонос“ в Унгария и в СССР, завършили триумфално, както и участието във Втория събор на дунавските хорове в Силистра. Също и много концерти в целия Видински окръг на ръководените от мен хорове за шест прекрасни години!
И всичко това, благодарение на моя учител маестро Димитров, който ме научи да плувам в дълбокото.
Когато пишеше песен за конкретен състав, винаги гледаше да постави нови технически трудности, за да го подтикне да израсте в изпълнителското си майсторство.
Така за градския смесен хор „Боян Чонос“ при видинското читалище „Цвят“ Георги Димитров написа виртуозната хорова песен по негов текст „Бързодумка“, с която спечелихме златен медал и диплом за изключителни постижения на Третия републикански фестивал през 1969 г. в София. При разбора на изпълненията акад. Петко Стайнов казва: „Един младенец израсна, без да го забележим.“ Проф. Димитров, който седи до него в президиума, го репликира: „Младенецът Валентин го забелязахме и много му се радваме на постиженията!“
На същия фестивал и малките видински певци получиха златен медал и диплом за високи художествени постижения в жестока конкуренция с великолепните детски хорове на Шумен и Толбухин, а също с Детския Радиохор и Бодра смяна. Но на дунавските славейчета не им трепна окото, нито прекрасните гласчета и зала „България“ стана на крака пред тяхното великолепно пеене. Видин се превърна в хоровата столица на България, а младият и доскоро неизвестен диригент накара видните специалисти да говорят с уважение не само за него, но отново и отново и за учителя му проф. Димитров и неговата школа.
Видинските славейчета изпълниха тогава и посветената им от проф.Димитров блестяща, виртуозна, весела и звучна хорова песен „Училищен звънец“, а редом с нея шедьоври на Моцарт, Бритън, Золтан Кодай… Трудни, представителни, нови европейски творби! Отлично представени и защитени от чудните видински гласовити и красиви деца!
И още един случай, който искам да споделя. Лятото на 1969-та. След многото най-високи награди с видинските хорове на Третия републикански фестивал, се подготвя вече за новия сезон. Но, телефонът у дома звъни. Бай Георги, както го наричахме, ми нарежда: „Валентине, идваш в София, да възстановиш Ансамбъла на Трудовата повинност! Тук трябва здрава мъжка ръка, ти можеш!“
Ама аз обещах на видинската общественост…А аз обещах на Комитета за култура!
Няма как, застягах багажа и на 1.10. 1969 г. поех Ансамбъла на Строителни войски /това беше новото му име/, та цели 25 години! Там се пенсионирах, за да започна нов, дълъг постпенсионерски творчески път, слава Богу! И живот, изпълнен с национално и международно признание! Колко прозорлив е бил моят учител, светла му памет! И така, повече от 66 години съм на своя творчески и граждански пост, колкото и помпозно да звучи. Това време мина неусетно, а ето че сега отбелязваме вече 120 години от рождението на любимия професор, който бащински, с поглед, отправен далече напред, начерта моя път с неугасващ пламък към любимото ми хорово пеене и музика!
И не само моя път. Негови ученици, водещи наши диригенти от близкото минало са Христо Недялков, Георги Робев, Васил Арнаудов, Лилия Гюлева, Марин Чонев, Венета Вичева и мнозина други.
При връщането ни в София неусетно се сближихме и с проф. Димитров и със съпругата му, голямата актриса Мила Падарева-Димитрова, майстор на художественото слово, отличаваща се, при това, и със своята скромност и приветливост.
А и живеехме близо, на една трамвайна спирка разстояние. Често се събирахме в ресторанта на хотел „Славия“, който буквално беше под прозорците на Димитрови – да се видим и поговорим за поредния концерт, филм или изложба, за нови песни и за развитието на хоровото изкуство. И дори за футбол, всички бяхме почитатели на тогавашния отбор „Славия“. В Лятната градина имаше фонтан и там нашата по-голяма дъщеря Мариана обичаше да си играе с техния син Райчин, докато ние нищехме нещата от живота. Въпреки голямата разлика в годините, те се държаха с нас като с равни, което премахваше нашето притеснение.
Близостта ми с проф. Димитров, основана на дългогодишно сътрудничество, обогати моя творчески поглед – музика, литература, изобразително и оперно изкуство. Самият той беше и добър поет, много от песните му носят неговия литературен почерк. Беше и приятен, интересен и духовит събеседник в многото срещи, които провеждаше в цялата страна, истински сърдечен и позитивен човек! За съжаление, накрая беше дълго време болен.
Всички негови ученици ходихме до санаториума във Владая да го посетим и се простим с него. От тях вече само аз останах на този свят. Животът е много кратък. Чудесни мои учители и колеги вече не са сред нас! Светла им памет!
Когато почина, моите момчета от Ансамбъла на Строителни войски носеха ковчега му до последния му пристан! Един достоен Българин бе живял сред нас! Вечна да е паметта за него!
И за сътворенoто от него!
Бих искал в заключение да кажа следното – във всички български победи на най- престижни международни хорови форуми присъства духът и ръката на големия български творец, педагог и гражданин маестро Георги Димитров. Създадената от него катедра по хорово дирижиране даде и дава и до днес своите богати плодове на световния подиум.
Благодарим ти, учителю!
От дълбочината на сърцето си изказва своята обич към теб твоят признателен ученик!
Записа Галина Паскалева
