Не, мили българи, ще става все по-долнопробно.
Безспорно учителят заслужава висока заплата. Много по-висока от тая на банкера, администратора и мисира – дръжка на микрофон.
Но разковничето никога не е било в парите. Когато се връщах за седмица-две от чужбина, докато живеех в емиграция, няколко загнездили се у българския народ през време на моето отсъствие, „привички“, които тогава – а и днес продължават да ми се струват особено отвратителни, бяха следните: повсеместното плюене по улиците и в социалните мрежи, псувните, пиянството, външната неопрятност, все по-селяндурските мутри на управниците, уъ-кането на умнокрасивитета, възприел модата да произнася глезльовски звука „л“, с което противно чегърта слуха на завърналия се емигрант – И НЕСПИРНОТО ГОВОРЕНЕ ЗА ПАРИ. Това са външните, най-бегли знаци на пълната разруха на държавата, но те удрят през очите дълго живелия в чужбина българин и той има чувството, че не се е приземил в родното огнище, а се е прилунил по неволя на чужда планета в дебрите на безкрайния космос. Опростачването на хубавия ни език и извращенията в произношението и граматиката му неистово ме дразнят, изпитвам болезнена непоносимост към неправилната употреба на пълната и кратката членна форма и неразбирането кое е подлог, кое допълнение, към дивотии като „грант“, „хъб“, „хейтър“, „лузър“, та дори и „тийнейджър“ ( което ми звучи като „тенекеджия“ ) и ако някой сега ми викне: „да ти имам проблемите“, ще му забия между веждите отговора си, че за мен съхранената красота на езика е равнозначна на милионен влог в швейцарска сметка, а разрушението му – на фалит, не банков, а личностен. В Швейцария пребивавах единайсет години, бачках по 24 часа в денонощието на най-ниското професионално стъпало – болногледач, в неделя обикалях Алпите и възторжено се радвах на природата, но нямам пукнат франк в джоба, затова с омерзение потръпвам, щом се заговори за пари. Не за честно спечелени пари, а за за все-високи заплати, искани от все по-мерзки некадърници. Защото това става в България – службите във всички професионални системи се заемат от неграмотни мързеливи прошляци, невежеството е чудовищно, никой не се стреми към професионални заслуги, а само към по-висок пост и заплата.
Известно е, че човек говори за това, което няма. Но почтеният човек ясно преценява дали претенциите му за възнаграждение отговарят на качеството на неговата работа.
Да, тия работници, чиновници, полицаи, лекари, санитарки, шофьори, актьори, библиотекари, музейни и академични синекурници, учители ( всички тия „професионалисти“ трябва да бъдат поставени в кавички ) гледат какво става „над тях“ – виждат как народни представители ( също в кавички ), министри, премиери, президенти ( кавички, кавички, кавички ), приближените им и родата им, бившите десари – сегашни олигарси и „банкери“, крадат милиони и милиарди, вдигайки същевременно постоянно заплатите си, които им служат за джоб парасъ – и си казват: „искаме и ние такива пари“. Съзерцават незаслужения лукс, в който живее просташката обществена утайка, превърнала се в елит, съзнават, че колкото по-долен и неграмотен е някой „висш служител“ и „политик“, толкова по-дълго и успешно се задържа той на властовата арена. Колкото по-продажен е, толкова е по-безнаказан. И следват неговия пример. Наясно са, че никъде не се иска компетентност за заеманото професионално кресло, а само покорство пред шефа и търгуване на националния интерес на всички нива. „Плюя на държавата, аз имам да гледам деца“ – храчи нашенецът и излиза на протест само за повишение на заплатата. Без да си дава сметка, че плюе най-напред върху децата си. Своите собствени потомци, в името на които е готов да се опетни с всякаква гнусота.
Що за „полицаи“ са нашите дебелобедри начумерени шкембовци? Що за „прокурори“ и „съдии“ издундуркахме? Всички те са тартори в престъпния свят. А що за „ескулапи“ са убийците в бели престилки, неуки и вулгарни, които окрадоха болниците, тероризират пациентите за подкупи и братуват с погребалните агенции и гробарите за неспирна доставка на пресни трупове? А пладнешките разбойници от „Здравната каса“ ( кавички )? А фармацевтите, доставчиците на илачи и болнична техника? Всички живеят в Бояна и Драгалевци, хрантутят внуци в чужбина и са им осигурили поне по три вили на Бяло море – от Черното им причернява.
Отплеснах се, нямаше как. Сега на въпроса за учителите. Въпросът за образованието – духовната гангрена на България. Съвсем накратко, защото ме боли да го подемам – моята майка също беше учителка. По математика. Учениците й, след успешно представяне на национални олимпиади, влизаха без конкурсен изпит в университета. Бе преподавала на половината град. Когато влезеше в клас и отвореше дневника – муха не смееше да бръмне.
Но майка ми принадлежеше не към предишното поколение учители, а към още по-предишното. Отстояваше принципите на своите учители, които са раждани в началото на 20 век и са били обучавани от последните възрожденци. През Възраждането образованите в западни и руски университети млади българи са ставали учители в градчетата и селата, а не турски чиновници. Учили са българчетата на четмо и писмо – и на саможертвена любов към България. След Освобождението някои от тях са станали държавни служители. А други са продължили да сеят просвета в глъбините на Отечеството. Не се знае чий избор е дал по-плодоносни резултати.
Представете си само – Ботев е бил учител. Левски е бил учител. Поколение на щастливи деца, които са виждали тия млади гении всеки ден да влизат в клас.
Учителите на мама и татко са били ученици на възрожденските дейци. Баща ми още споменава своя учител по химия Цървенков, роден в Македония и син на тамошен учител ( българи, разбира се! ), чието име и дело е било тачено от професорите в Софийския университет. Татко също е бил учител пет-шест години по български език и литература.
А мама цял живот беше учителка, търсеха я и след като се пенсионира. В средата на учителската си „кариера“ тя с тревога говореше за вече осезаемия упадък на съсловието и на българското образование – още по времето на Тужура ( бай Тошо ), което днес на някои смятат за идилично. Но още тогава с идеологизацията на образованието и преследването на учителите – защото най-добрите от тях са били противници на комунизма, с въвеждането на привилегиите за „деца на активни борци“, с демонстрираното „недоверие“ на „пролетариата“ към интелигенцията, се заложиха някои от предпоставките за днешния образователен колапс. Милият бай Тошо наричаше интелигенцията „лайно“. Червената буржоазия претендираше за „култура“, но мразеше и съсипваше живота на талантливите културни дейци. Установи се „формалността“, привидността, имитацията на работа, мързелът. Социалистическият период срина авторитета на учителството като социална и професионална категория. Заплатите тогава бяха общо взето еднакви в различните професионални сфери, но всеки се натискаше да става чиновник и никой не искаше да става „даскал“. Защото чиновникът клатеше кълки, а даскалът трябваше да става в тъмни зори и да изкарва шест учебни часа, да преглежда писмени работи, да води учениците на бригада. И най-неприятното – да отговоря пред директора и училищното ръководство за „неуспеваемостта“ на слабите ученици. Тъпигьозите, двойкарите трябваше да бъдат „прокарвани“ в по-горен клас, иначе учителят бе смятан за „неуспешен“, неспособен да им вдъхне интерес към предмета си. Социализмът закриляше посредствеността, отличниците не го интересуваха. Днес тая тенденция е въздигната в безусловен закон.
Най-незначителните като личности, най-слабите като ученици мои съкласници от гимназията, се „посветиха“ на учителското поприще. Най-непризваните за великото дело на учителя. С тяхното вливане в учителските редици професията на учителя получи един от най-тежките си морални удари. Тези некомпетентни, посредствени във всяко отношение, хора, които в средата на 80-те години започваха пътя си на гимназиални преподаватели, в момента са пред пенсия и представляват „тежката кохорта“ на днешното учителско съсловие – пример за подражание на младите. А какво да говорим за началните и прогимназиалните учители? Благоевградският ПУЦ за начални и прогимназиални учители, създаден именно с целта да наводнява образователната система с нискоквалифицирани кадри, продължава да бълва цунамита от безхаберници и неграмотници, изключително от пол женски, които разгромиха българския народ в най-чувствителната му точка – първоначалното ограмотяване и отечествено възпитание на малките българчета. Тази мека глина десетилетия наред се моделира от стринки, които не бих назначила и в кварталния минимаркет.
Никога, никога не бихме могли да заявим като Бисмарк: „Тази война бе спечелена от германския начален учител“. Напротив, оставяйки децата си в ръцете на долнопробни гъски, без елементарни културни интереси, ние предварително изгубихме всички войни. Ясно е, че посредствеността е продажна, не й пука за Отечество и национални идеали, родината й се простира до границите собствения й кокошарник. И този мироглед тя възпроизвежда чрез своите „питомци“ в българската образователна система.
Спомням си, че преди няколко години, на 24 май, на екрана на БНТ бе изтъпанена някаква софийска „базова учителка“ с вид на селска сваха и с професионално натъртен говор, която пред камерата се обърна патетично към невръстните си ученичета: “ И както ви казах, деца, Кирил и Методий избягали във Византия, защото били изгонени от България, задето създали славянската азбука!“
Несъмнено тая „интерпретация“ на историческите факти горките първолаци ще помнят цял живот и ще предават на поколенията си – „от урва на урва и от век на век“.
Някакъв пък чичо, видимо любител на чашката, когото журналистката в същото предаване ни представи за сеяч на родолюбие в училището в китно балканско градче със затихващи функции, награби микрофона и … не можа нищо да каже, не изрази и най-простата мисъл. Ъ-кане, мънкане, несвързани думи – в това се състоеше празничната му реч.
Огромен удар на българското образование бе нанесен в началото на „демократичния преход“ ( кавичкиии! ), когато всеки директор на училище бе превърнат в самостоятелен феодал, който назначава и уволнява учителския състав по свое лично усмотрение и със собствен аршин, без санкциите на МО и Инспектората. Няколко месеца бях свидетел и участник в тоя трагичен водевил, защото и моя милост не мина без „преподавателски опит“ по заместване, в най-гладните за мен години, преди да замина в емиграция. Директорката – пошъл комедиен персонаж, се интересуваше само от запазването на „учителския персонал“ и с тая цел паралелките трябваше да остават непокътнати. На всяка двойка, която поставях, се гледаше като на углавно престъпление. Разбрах, че трябва да бягам и в деня преди да напусна, спешно напълних дневниците с двойки, съвсем заслужени впрочем. Защото в това „училище“ се пишеха тройки и четворки дори на „ученици“, които са се явили само веднъж в школото – за да го препикаят. Не си измислям.
През следващите десетилетия учителските колегии се попълваха с още по-тъпи и неграмотни екземпляри – вече рожби на сегашната, съвсем прясна, културно- образователна конюнктура. Перпетуум мобиле на антицивилизацията. Кръговрат на тъпотията в природата. Същото важи и за обратната селекция на кадрите във висшите учебни заведения и на служителите в Министерството на „образованието“ ( ка-вич-ки! ). Вече игла да хвърлиш – на професор ще падне, но безпросветността е абсолютна. Не безпросветност, а мракобесие. Университетите разиграват томболи с джипове, за да привлекат желаещи да се запишат в тях, оценките се продават, дипломите се търгуват, ректори, декани и преподаватели си имат цена като най-долни проститутки. Гледах живо телевизионно предаване, което показваше как лице от мъжки пол влиза в изпитната зала и полага изпит вместо неявила се студентка, а преподавателят вписва бележката, без да се интересува кой, кога, кого и без да гледа име и снимка в студентската книжка.
Представям си каква търговия бушува и в средните училища.
За подмяната на учебния материал, за кухите учебници и соросоидите учебни програми, в които българският дух е напълно унищожен – сега няма да пиша. Месеци няма да ми стигнат да очертая темата, камо ли да я изчерпя. Учителите бяха принудени да следват антинационални директиви, организираха се специални курсове, водени от видни и по-малко видни соросоиди, които им обясняваха „истинския смисъл на доскоро погрешно тълкувани факти от нашата история и литература“. Май само единици от тези учители възроптаха срещу сороската политкоректност в образованието и напуснаха работните си места. Останалите приеха поругаването на българщината и на истината. Кютят си, мълчат, изпълняват. Посредствеността не изпитва чувство на срам и унижение. Тя се подчинява на всяко статукво, целува всеки чепик, прекланя се пред всяка заповед. С мисълта за заплатата и пенсийката.
И точно на тия посредственяци илитератът от Банкя почна ударно да повишава доходите. Българите имат нужда от образование и пътят към просветата ще бъде постлан с банкноти. Е, не много, но достатъчни за един достоен живот. Тиквата „купува учителството“, нехаейки, че учители отдавна няма ( или тъкмо по тая причина ).
Няма и достоен живот за „учителя“, който е станал съглашенец, съзнателен съучастник в разрухата на България. Просяк на милостиня от Герб и Сорос.
И ето че днес най-антибългарското правителство – на Бледата Спирохета, пишман академика Денков – също се загрижи за „учителите“ ( КАВИЧКИ! ). Повдигна заплатите им с 15 процента. Новопостъпилите в тая професия ще получават 1709 лв начална заплата, а „старите“ учители със стаж и квалификационни степени вероятно ще доближават 3000 лв месечно възнаграждение. Но какво ще се постигне с това? Ще се възроди ли българската просвета? Не, ще цъфне и върже като безплоден колец, забит в пустинята.
Защото не парите за заплати правят образованието, а личностите, заети в него. Както и във всяка друга професия. Ако е за пари – много по-добре е те да бъдат изхарчени за оборудването на кабинети и закупуването на литература. Вместо да се дадат на калпак на банда мухльовци.
Цената на това фалшиво повдигане на нивото на българското образование е новото окастряне ( спомнете си явлението Валя Кастрева ) на учебните програми и критериите за изпитване на учащите се. С това българофобът Денков ще бори катастрофалните резултати от матурите. Тази „грижа за учителството“ е поредната димна завеса на българоубийците.
Едва ли има нормален българин, който не си дава сметка колко страховити са последиците от безпросветността. Или от фалшивата, извратена псевдонаука. Касетъчните бомби, заложени от Сорос в образованието вече взривиха България и ще продължават да гърмят под нозете ни в бъдеще. Постоянно се питам какво действие може да противостои на тоя пъклен замисъл, осъществяван вече трийсет и четири години. И намирам отговора единствено в организирането на малки неделни училища за деца и възрастни, в които национално мислещите литератори, езиковеди и историци трябва безвъзмездно да преподават. По примера на дейците за национална просвета и независима църква, с чиято борба е започнала великата епоха на нашето Възраждане. По примера на комитетската мрежа, създадена от Апостола на свободата. По примера на ранните християни, които във всеки град и село в необозримите пространства на Римската империя проповядвали пред вдъхновени слушатели в тайни стаички своето евангелско послание.
Ние вече нямаме държава, българи. Официалната й черупка още стои, но съдържанието е изцяло чуждо. Всички системи, съществуващи в нея, са насочени против нас. Включително основната, най-главната, тази, върху която се крепи всичко останало – системата на просвещението. Тя е превърната в клопка, в минно поле, което умело трябва да заобикаляме. За да си върнем Отечеството, ни е нужна нова национална революция, която задължително започва с просвещение на народа. Само така ще върнем истинския смисъл на високото звание Учител. И ще извървим трънливия път на Учениците.
Милена Върбанова
