Резюме
Статията има характер на ревю, базирана до голяма степен на цитираните
източници, и има за цел да подчертае решаващата роля на културния елит
не само за изграждане на интелектуалното ниво на дадена нация, но и за
планирането и реализацията на всевъможни локални и особено глобални
политикономически и социални проекти. Изграждането на глобални
капиталистически елити е един от върховете на цивилизационното
развитие на човечеството, който едва ли е по-нисък от този на
съответния технологически прогрес, като е очевидно, че етическите
оценки и на двете направления не могат да имат качествено различен
характер. Главна движеща сила за реализиране на споменатите проекти е
стремежът за печалба, а глобалният им характер се определя от самата
пазарно-експанзивна същност на капиталистическата система, доминираща
световното развитие от самото си зараждане. Демонстрацията на
най-съществените качества и функционирането на тази система изпъкват
най-ясно срещу принципиален противник – съизмерима система с
антикапиталистически характер, която не се движи от пазарни принципи.
Такава ситуация беше реализирана за сравнително кратко време – от
появата на СССР до неговото разпадане през 1989-90-те години. Това
обяснява защо в текста по-долу се използуват за илюстрация примери от
структурата и поведението на двете системи в тяхната непрестанна и
безкомпромисна борба.
Накрая се обръща внимание на неизбежната историческа отговорност на
локални културни елити, които формират характера на «фронтовата» линия
на обмен на национални и глобални ценности и идеи, характер, който
може да се мени между двете крайности на абсолютна враждебност или
национално предателство, между които е изключително трудно
реализуемата възможност за обмен с максимална полза и за двете
страни. Последната възможност е трудно реализуема, защото от едната
страна на шахматната дъска стои гросмайстор на информационната,
икономическата и стандартната война, който не е особено склонен към
компромиси. Не трябва да се забравя, обаче, че в тази неизбежна
битка, нерядко битка на живот и смърт за една малка нация,
най-мощното психо-историческо оръжие е реалната картина на света ,
която може да бъде конструирана само от много добре образован
патриотичен самопроизвеждащ се национален елит. Защото националната
история не само се пише от този елит – нейния ход се управлява от
него.
1. САЩ – свърхдържава
Още при започването на Втората световна война Вашингтон е наясно, че
след нея САЩ ще бъде в позицията на доминираща свърхдържава и,
съответно, очертава т.нар. «Главна сфера» на неоспорвано военно и
икономическо влияние, която включва Западна Европа, Далечния Изток и
бившата Британска империя с нейните близкоизточни енергийни ресурси.
Тази област се предполага да бъде подчинена на нуждите на
американската икономика като се ограничава всеки опит за суверенитет
на страните от областта пречещ на глобалния дизайн. Разбира се, когато
става дума за икономиката на САЩ, се има предвид не американския
народ, а тези, които доминират, контролират, владеят и управляват
американската икономика.
Президент Айзенхауер разбира много добре, че Близкият изток е
«изумителен източник на стратегическа мощ» (по думите на Държавния
департамент през 1940-те години), който САЩ има намерение да задържи
за себе си и за своите съюзници. Тази позиция е реализация на мнението
на А. А. Бърл, влиятелен съветник на президент Рузвелт, че
несравнимите енергетични резерви на Близкия изток позволяват да се
установи «фактически контрол над целия свят»[1].
Що се отнася до Латинска Америка , то американската позиция е изразена
много ясно през 1945 от военния министър Хенри Симпсън: «Аз мисля, че
никак не е много да имаме за себе си този малък съседски район, който
никога не е безпокоил никого.»
Много ясна равносметка относно планирането по тези въпроси е направена
от Джордж Кенън, оглавявал отдела за планиране към Държавния
департамент в края не 1940-те години. В документ PPS23 от февруари
1948 може да се прочете следното [2]:
«Ние притежаваме около 50% от световното богатство, а имаме само 6.3%
от общото население… При това положение не можем да направим
грешката да не видим, че сме обект на завист и възмущение. Нашата
реална задача е в настъпващия период да разработим такава програма,
която ще ни позволи да запазим тази позиция на неравенство…Не
трябва да се самозалъгваме, че можем да си позволим лукса да бъдем
алтруисти и световни бенефактори… Ще трябва да престанем да говорим
за някакви си смътни и… илюзорни цели от рода на човешки права,
повишаване на жизненото равнище и демократизация. Не е далеч деня,
когато ще трябва да работим с директни силови концепции. Колкото
по-малко сме спъвани от идеалистични лозунги, толкова по-добре.»
Сега, трябва да се има предид, че това е документ от най-висока
секретност. Идеалистичните лозунги, разбира се, трябва да се
разтръбяват постоянно от академичните среди, от училищата, медиите и
останалата част от идеологичната машина за да се усмирява
населението, оформяйки т. нар. «официално мнение». Трябва да се има
предвид, , че мнението на Кенън е мнение от спектъра на «гълъбите»,
либералите и хуманистите, но е прозрачно ясно.
Горният супер-секретен документ се отнася до Далечния Изток, но Кенън
прилага същите идеи и по отношение на Латинска Америка по време на
брифинг на посланиците обяснявайки, че главната грижа на
американската политика е «защитата на нашите суровини».
«Комунисти» е термин редовно използуван в американската политическа
теология отнасяйки се за хора, които вярват безпрекословно в идеята,
че «правителството носи непосредстветата отговорност за добруването
на народа». Цитатът е от доклад на разузнаването към Държавния
департамент на САЩ, който предупреждава за разпространението на тази
жестока и нечестива доктрина, която, разбира се, поставя под заплаха
«нашите суровини».
Ако дадено правителство е от този тип или има неблагоразумието да води
дейност от този тип, то веднага се превръща във враждебно
правителство. То става част от «монолитна и безкрупулна конспирация»
за завладяване на света, според думите на президент Джон Кенеди.
Основен постулат тук е, че такова едно правителство е поставено изцяло
под контрола на руснаците.
През 1949 Китай обявява независимост, явление окачествено като
«Загубата на Китай» като терминологията е много показателна –
обикновено се губи това, което се владее. Следва Виетнам, после цяла
Южна Америка, където се закриват американски бази и не се приема
контрол от Международния валутен фонд. За подробности относно
“кухнята” на американската защита на своята «Глобалната сфера» и за
съответните последствия за азиатската и южноамериканската части на
тази сфера виж отново Чомски [2,3].
Ситуацията започва да се променя, когато другите индустриални държави
започват да се възстановяват от опустошителната война и когато
деколонизацията набира скорост. В началото на 1970-те години САЩ
владеят вече само 25% от световното богатство и индустриалният свят
става триполюсен: Северна Америка, Европа и Източна Азия с база Япония
[5,6].
Социално-икономическата система Неолиберализъм възниква в края на
1970-те години, a се прилага на практика от Ронълд Рейгън и Маргарет
Татчер. В резултат се реализират преразпределение на доходите с посока
на потока от средната класа към каймака на обществото,
деиндустриализация на ядрото на капиталистическата система и
доминираща позиция на финансовия капитал. Производственият бум в САЩ
след Втората световна война създава благодентстуваща средна класа,
което се дължи не само на индустриализацията, но и на страха на
доминиращата класа от олевяване на масите, както например в Италия,
главно поради самото съществуване на СССР, страх, който принуждава към
по-добро заплащане на работещите. Като негативен резултат от
повишаване на стандарта на живот е появата на претенции за участие във
властта, което просто няма как да бъде толерирано още повече, че
икономическият бум започва да затихва.
През 1975 по поръчка на Тристранната комисия се написва доклад „Криза
на демокрацията”, в който се прокламира, че демокрацията не е
самостоятелна ценност, а само инструмент и, ако не се внимава,
безотговорни групи могат да посегнат на властта. Практически действия
се вземат в две направления: внасяне на апатия сред масите и, много по
важното – деиндустриализация чрез износ на промишленост от ядрото на
капиталистическите държави (аутсорсинг; outsourcing) към развиващите
се страни с недвусмислен намек за очаквано послушание главно на
средната класа, че може да загуби работата си всеки момент. В
неолибералния период 1980-2010 започва и ерозия на извъникономическите
институти , скелета на капиталистическата система: националната
държава, гражданското общество, образованието, политическата сфера, с
планиран краен резултат отслабване на държавата. Победител е
финансовият капитал, който рекламира всемогъщата мантра, че пазарът
регулира всичко т.е. държавни структури за намеса съвсем не са
необходими. Резултатът е радикална концентрация на богатство в
ръцете на по-малко от 1% от населението на САЩ, сред които на челно
място са изпълнителни директори (CEOs, Corporate Executive Officers),
мениджери на фондове и други финансисти от този сорт. Това води до
концентрация на политическа власт, която, обратно, води до държавна
политика на увеличаване на икономическата концентрация: чрез фискална
политика, дерегулиране, специални правила за корпорациите и много
други.
Като резултат от неолибералния курс реалната средна заплата в САЩ през
2000 година се установява на нивото на тази през 1968, а средният
доход на семейството пада на ниво 1980 година, което сравнително
задържане се дължи на факта, че женската половина от семейството се
включва в припечелването за хляба. Отбелязва се рязко понижение на
нивото на образованието, което в САЩ започва през 1970-80-те години и
продължава до днес. Бившите соц и сега нови кап страни след 1989
започват успешно да реорганизират образованието с много бързи
темпове по вече утъпкан път, използувайки изпитани методи.
След икономическата криза през 2008-9 години, индуцирана изцяло от
финансовия капитал, главно този с американски произход и контрол,
започват да се чуват нови гласове, че пазарът не може да реши всички
проблеми, че трябва да се ограничи финансовия капитал в интерес на
обществото (т.е. в интерес на останалата част от върхушката), което
вече слага началото на нов, антилиберален курс, в хода на който се
очаква да се демонтира пазара под контрол на някакви структури. Новият
курс, заедно с ерозията на държавните структури през предходния
неолиберален период, не е нищо друго освен началото на демонтажа на
капиталистическата система с резултат глобална икономика на
разпределението контролирано от някаква извъникономическа силова
структура. Защото населението на земята расте неудържимо, а ресурсите
са малко. Разбира се, последните екстаполации са в реалма на
футуризма, но трябва да се има предвид, че контролиращите структури,
за които става въпрос, са стъпали на многовековна традиция, в която
футуристичните проекти са били винаги най-важните, индуциращи
съответна идеология за бъдещия период и тактически планове за
реализация като мисленето и планирането не е за утре, а за
десетилетия напред [ 7 ].
Жак Атали, идеологът на корпоратокрацията, в книгата «Кратка история
на бъдещето» [8] пише за разпадане на империята на САЩ (около 2035),
създаване на полицентричен свят от 9 доминиращи страни (САЩ, Бразилия,
Мексико, Китай, Индия, Русия, Европейският съюз, Египет и Нигерия) и
за започване на процеса «номадизация», предизвикан от технологични
фактори (от типа на Интернет), демографски фактори и от създаването на
мегаполиси. Въпросът е кой ще бъде приет в управляващата структура
(класа) и кой ще контролира приемането в нея; хора като Бил Гейтс и
Уорън Бъфет с жалките си 50-60 милиарда (най-богатите хора според
списание Forbes) или отдавна известни аристократично-финансови родове
владеещи трилиони. Има съмнение, че решението на Гейтс и Бъфет да не
оставят голямо наследство на семействата си, дарявайки огромни суми за
обществено ползване, е може би входен билет за там горе, в групата на
Хиперномадите, управляващата класа на бъдещата Хиперимперия.
Днес много се пише за постоянния упадък на Съединените щати, които,
според Бжежински, от нивото на доминираща свърхдържава се смъкват на
ниво лидер като и тази позиция напоследък, се поставя под въпрос от
него, а и не само от него. Управляващата върхушка на Щатите, обаче, не
сменя политиката си, възприемайки и най-малкото отстъпление от пълен
контрол като пълен провал със съответните силови усилия за корекции.
Във всеки случай, във военно отношение, САЩ си остават безспорен
лидер, харчейки за въоръжение колкото всички останали страни взети
заедно. При това положение покана за разговор на една и съща маса се
получава само ако става дума за съмишленици, а що се отнася до
противници – само ако имат съизмерими количества атомно оръжие.
2. Глобален характер на капиталистическата система
Капитализмът не е само капитал, той е сложна организация за контрол,
охрана, и инвестиране на капитала като здравословно състояние на
системата може да се поддържа само чрез експанзия. В момента, в който
печалбите на финансовия елит започват да намаляват, се колонизира нова
територия, предоставяща суровини и евтина работна ръка, и всичко се
завръща в нормалното русло. Интересите на пазара са наднационални по
своята същност, влизайки в неизбежен конфликт с локалния мозаечен
характер на световната политическата система със специфични закони за
всяка отделна страна, следователно, естественият стремеж за
максимализирането на печалбите е неизбежно свързан с нарушаването на
законите както на собствената така и и на чужди държави. Отттук
необходимоста за създаване на наднационални структури, закрити (тайни)
и дългоживущи, действуващи за отстраняване или поне за намаляване на
политическите пречки пред глобалния бизнес. Това са структури за
стратегическо планиране в световен мащаб с адекватна финансова база,
контролиращи информационния поток, особено този предназначен за
образования сегмент на обществото, плюс система за рационално познание
отговаряща за анализа на исторически, социални и финансови дейности
и за формулиране на стратегии. Подготовката на човешки материал за
тези наднационални структури, глобален капиталистически елит на
глобалната капиталистическа система, има решаващ характер като
качеството му зависи изключително от културното ниво на средата, за
повишаване на което не се скъпят никакви средства.
На Берлинската конференция през 1884-85, известна още като «Конго
конференция», се взема решение, че страни, които не могат да
разработват собствените си природни ресурси, трябва да се отворят за
света. Ако не желаят да се отворят – трябва да се приложи сила [9]. В
решението се говори за Африка, но е ясно че се изпращат недвусмислени
сигнали другаде тъй като Африка не е била особен проблем в споменатия
смисъл. В наше време, за сравнение, Маделин Олбрайт и Збигнев
Бжежински твърдят, че не е справедливо Русия да има само за себе си
такава огромна територия с ценни природни ресурси.
След революцията в Русия през 1925-1929 години се оформя нов
противник на западната капиталистическа система – червената империя
СССР, чийто антиглобален, антикапиталистически и социален характер
(тройно анти) е окончателно формиран с разгромяването на
антисталинския блок съставен от леви глобалисти
(интернационал-социалисти;Троцки;) и десни глобалисти (буржоазен
Фининтерн; Бухарин) , чиято ляво-дясна политика за премахване на
държавно-политическите граници, макар и с коренно различни средства,
е в хармония с организацията на капиталистическата система като
световен пазар без граници. Това обяснява и поддръжката на
революционните леви глобалисти (Ленин и Троцки) от Запада, (Германия
и САЩ, съответно), на които пада изборът. Победата на Сталин над тази
опозиция с лозунга, че социализъм може да бъде построен и в една
отделна страна, е и първа победа над глобалистите в унисон с
диалектиката на развитието на капитализма и на системния
антикапитализъм. Изселването на Троцки е сигнал и към Коминтерна и към
Фининтерна, че няма връщане към проекта «Световна революция» и че за
сега ще има само «Червена империя». В отговор десните глобалисти
превключват на нов проект, «Световна война», с очакван резултат
хитлеристки «Европейски съюз», но и този втори глобалистки по
характер план е провален от победата главно на СССР над Германия със
съпътствуващ демонтаж на Британската империя и възникването на новия
хегемон – САЩ. [10].
След седемдесет години неуспешна борба срещу главния принципиален
противник на глобализма идва пробивът – разпадането на СССР като
триумф на стратегическо мислене и на информационната война,
пренебрегната напълно от идеологически деградиралата съветска
партокрация.
3. Капиталистически елит и наднационални структури [11,12]
В края на живота си Маркс е заявявал, че ако трябвало наново да напише
«Капиталът», би започнал не с капитала а с държавата. Век и нещо
по-късно е ясно, че и държавата не е в основата на функционирането на
капиталистическата система, тъй като тя има съществено наддържавен
характер. Историята на капитализма е историята на неговите
наднационални структури, които определят и осигуряват стратегическите
направления на неговото глобално развитие, манипулирайки политиката,
чийто локален характер е перманентна пречка.
Счита се, че през периода от падането на Константинопол в средата на
15 век до края на 100-годишната война и Вестфалския мир (1648) се
създава скелета на този елит [11,12]. Силата на елита се състои в
неговото високо качество. Той се характеризира с полифункционалност,
развивана в сложни исторически периоди, богати на кризи, революции и
на комплицирани отношения между много държави. На запад днес такава
полифункционалност се култивира и е едва ли не необходимост, което
може да се илюстрирана от цял спектър длъжности, академични,
политически и комерсиално-финансови заемани от една и съща личност
(Збигнев Бжежински и Хенри Кисинджър като примери тука). През 16 век
няма изградени структури и се използуват съществуващите масонските
ложи, напълвайки ги с ново съдържание. Те играят огромна роля през 18
век, създавайки този човешки материал, който решава през 19 век
най-важните проблеми на капиталистическата система. Масонските ложи
на Великобритания имат два клона – британски и европейски. Първият
проповядва национализъм и патриотизъм (Right or wrong this is my
country), a вторият, фокусиран предимно на Германия, възпитава своите
активисти в космополитизъм и уважение към либералните ценности.
Когато масонството престава да бъде адекватно на новата епоха,
започват да се формират принципиално нови закрити структури, което не
означава, че масонството престава да съществува. Например, през
1890-те години Сесил Джон Родс (Cecil John Rhodes; 1853-1902),
убеден, че англо-саксонската раса е най-великата раса, създава
закрито общество, The Group, за съгласуване на световните процеси,
което през 1916 започва да се ръководи от групата на Милнер. The Group
съществува и до днес като има съмнения, че работи с Джулиан Асанж
(Уикилийкс) . Важен момент за формирането на тези структури е
решението да започне да се гледа с добро око на сродяването чрез
аристократично-финансови бракове, реализирано само след смъртта на
кралица Виктория през 1902 година – твърд противник на «разреждането»
на аристокрацията с финансисти.
След Първата световна война в Лондон се създава Британския (от 1926
година – Кралския) институт за международни отношения (КИМО)
включвайки Арнолд Дж. Тойнби (автор на курс по история в 12 тома),
координатор на дейността на британските спец-служби по време на
Втората световна война. КИМО издава списание, отчети за дискусии,
ежегоден «Обзор на международната дейност», съставян главно от Тойнби
или от членове на групата на Милнер. През 1938 КИМО става консултант
на Министерството на външните работи, а в началото на войната става
отдел към него.
През 1924 във Вашингтон се създава Съвета за международни отношения
(СМО) американски аналог на КИМО. Започва създаването на клубни
англо-американски структури характеризирани като «вкоренени
самопроизвеждащи се братства управляващи англосаксонските държави,
които са били и са формирани от династийни конгломерати произхождащи
от банкерски родове, дипломати, офицерство и управляваща аристокрация.
Такива «клубове» действуват, управляват, възпитават и мислят като
компактна олигархия, привличаща за сътрудничество средната класа в
ролята на филтър между нея и простолюдието. В така наречения
демократичен избор, най-хитроумният модел на олигархично управление,
електоратът, както и преди, няма никакво влияние – политическата
способност е синоним на силата на убеждението, необходима за
изграждане на «консенсус» по отношение на жизнено важни решения, които
съвсем не се формулират от избирателите. По същество, подкрепа на
демокрацията съществува само в сферата на пропагандата и идеологията,
а в реалния свят е норма капиталистическият елит да я ненавижда.
Социалната дресура на електората да избира само от вече готови
алтернативи днес успешно се води още от ранни години чрез тестовата
система в учебните заведения, която система изобщо не се допуска при
образованието в най-елитните училища, колежи и университети. Там целта
на обучението е друга – способност да се формулират проблеми, за което
е необходимо да да се прави предварителен анализ.
Следващият етап обхваща 1960-те и 1970-те години, активиран от
демонстрацията на СССР как се завладява страна за 48 часа,
Чехословакия, разполагаща с една от най-големите армии в Европа. На
стратезите им става ясно, че СССР не може да бъде победен военно, а
може само да бъде задушен в приятелски обятия. Създават се структури
като Римския клуб, Тристранната комисия и Международен институт за
системни и приложни изследвания във Виена.
Информацията за тези групи, които имат различни интереси и са в
постоянна борба е както ограничена така и манипулирана от страна на
самите групи за свои специфични цели, но все пак в огромния Интернет
поток може да се намери полезна информация, като за ориентир служат
не отделните факти, а очертани тенденции както и въпроса «На кого е
нужно това?» по отношение на действия или внушения. Официалните медии
не демонстрират желание да информират хората за тези групи, като
желанието намалява с демократичната отвореност. Например, в САЩ след
1930-те години не се публикуват повече изобличаващи материали за
клана Рокфелер.
4. Информация, пропаганда и информационна война [13]
За да разберем какво става по света като цяло, заливани от
информационни потоци от всякакъв вид, трябва да сме наясно с т.нар.
геополическа концепция в нейните два аспекта: официален и реален. Това
не е нов проблем и, например, следната максима на древногръцкия
Тукидит може да хвърли известна светлина върху него: «Силните правят
каквото си искат, а слабите страдат както се полага.» Едно естествено
следствие от тази максима е, че всяка мощна държава има остра нужда от
специалисти и апологети, чиято задача е да показва, че каквото и да
правят силните, то то е благородно и справедливо и, че ако слабите
страдат, то те сами са си виновни за това. Понастоящем на запад тези
специалисти се наричат «интелектуалци» и, с много малко изключения,
изпълняват тази си задача с умение и с чувство за лична праведност,
даже когато става дума за най-странни твърдения, практика, която може
да се проследи документално до най-древни времена. Смисълът на думата
«интелектуалец» не е, че тези специалисти са по-умни от всички
останали – те са просто привилигировани, имат да изпълняват
гореспомената задача и, съответно, са влиятелни [4].
Тука е местото да се цитира и популярното мнение на Антонио Грамши
(свободен цитат), че който реализира господство в културния дискурс
контролира политиката по простата причина, че политическата роля на
дискурса е да убеждава. При съществено господство в дискурса,
например, е почти неизбежно имплантирането на подбрана външна
програма в съзнанието на политическия елит на дадена страна, който
елит след известно време намира за напълно нормално да гледа на
развитието на поверената му държава през чужди очила и да описва
световни и локални явления чрез вече разработени и обосновани вносни
понятия (либерална икономика, демократизация, глобализация,
мултикултурализъм, Болонска образователна система и т.н.), следвайки
неизбежно, почти автоматично и напълно убедено чужд проект за
бъдещето. Вместо собствен. Ситуацията много напомня сцени от
бандитски филми, в които на телевизионните монитори на охраната на
банката се пуска касета с картинки на безлюдни коридори и стаи като
същевремено трезорите се изнасят с камиони.
Информационната война изисква контрол над информацията , който
започва да се налага някъде след Великата френска революция, когато се
дават избирателни права на «опасната» класа (легализиране на
социалната опозиция, която вече става част от системата). Веднага се
вижда необходимостта тази «опасна» класа да бъде опитомявана, което
се осъществява чрез посредничеството на средната класа, която се
обработва насочено от медиите (по това време вестниците) , по
необходимост поставени под пълен контрол.
Събитията през втората половина на миналия век показха абсолютно
недвусмислено решаващата роля на информацията като може би
най-ефективното оръжие на международната политическа арена, с което
беше реализирана най-голямата «мирна» геополитическа катастрофа,
разпадането на СССР, нещо което не се оказа даже по силите на една
световна воина. Войниците, офицерите, генералите и стратезите на
информационната война се култивират, най-общо казано, от културния
елит, който взема пълен кредит за победите на атакуващата страна и
носи пълната отговорност за пораженията на потърпевшата, не
забравяйки решаващата роля на вездесъщата интелектуална пета колона.
Малки страни като България не предоставят най-добрите примери за
илюстрация на информационната война по-простата причина, че
съпротивата срещу нея, по известни причини, практически не съществува.
Промените и последствията от тази война са същите, но конфликтите,
доколкото ги има, като правило или не се отразяват от медиите или са
санитарно обработени. От друга страна Царска Русия, СССР и Русия днес
са почти единствените примери като обекти на перманентна информационна
война, която се води вече почти две столетия, увенчала се с
най-голямата победа за Запада – разпадането на СССР. Следваща цел е
разпадане на Руската федерация по подобен сценарий – пропусната голяма
възможност през 90-те години на миналия век по времето на Елцин, както
е отбелязано в последствие. Трябва да се подчертае, че разглеждането
на конфликтите СССР-Запад и Русия-Запад е само за илюстрация, и не
като пример за подражание в някакъв смисъл. Подражанието е безмислено
– подражание на миналото е винаги обречено на неуспех.
Може да се направи известен паралел между Русия в края на 19 век и
СССР в периода след 1960 година. И двата периода се характеризират с
кризисни явления в почти всички сфери на обществения живот, морална
деградация и ерозия на държавните структури, довели, съответно, до
революцията от 1917 и разпадането на СССР. В края на 19 век в царска
Русия се е считало, че можеш да принадлежиш на руския интелектуален
елит (западноподобно дворянство, либерална и социалистическа
интелигенция) само ако се стремиш да имитираш европейски начин на
живот, критикувайки всичко руско като назадничаво, реакционно,
полуазиатско. С една дума, интелигенция е само либералната
интелигенция. Достоевски, например, е бил, в най-добрия случай, един
полуинтелигент.
Началото на разпада на червената империя СССР, единствената сериозна
антикапиталистическата политическа алтернатива на Запада, започва със
създаването на партийно-бюрократична върхушка, неподвластна на
репресии от сталински тип, които репресии са имали за цел да не се
допуска ерозия на социалния характер на държавата като се предотврати
оформянето на върхушката като отделна класа – партократия. Партията
получава пълна власт след като отпадат заплахите и конкуренцията от
КГБ (унищожаване на Берия), от армията и министерския съвет
(отстраняване на маршал Жуков и Маленков), а конгресът на КПСС през
1956 година постановява, че член на ЦК може да се арестува само със
съгласието на целия централен комитет. През 1960-те години СССР
започва да търгува с нефт и се появяват възможности за инвестиране на
долари както навън така и в страната, възприема се политика на
интегриране със Запада с редовни контакти между част от западната и
съветската корпоратокрация (номенклатура, спец служби, научни
структури). Започва ерозия на господствуващата идеология и
идеологическо разлагане на висшата и средната класа. През 1960-те
години, например, КГБ не е завербувала нито един агент по идейни
съображения, а само срещу заплащане. Образът на СССР като лидер в
световното движение към бъдещето започва да помръква. Съветската
пропаганда при стареещото и затъпяващо партийно ръководство има
подобен характер и губи влияние. Интелигенцията започва да слуша
предаванията на Свободна Европа, Радио Свобода, Би Би Си, Гласът на
Америка, чиято информация е с много по-високо качество. Част от
номенклатурата (новата съветска корпоратокрация) започва
информационна война срещу собствената си страна и нейното минало по
линията колко ценна е пазарната икономика. В края на 1970-те години се
създава Горбачовската команда от бъдещи собственици (съветско
болярство, което обхваща част от номенклатурата, специалните служби,
някои научни структури и крупни «теневики») с цел изместване на КПСС
от властта и смяна на строя.
През 1988-89, обаче, Западът взема инициативата и сменя задачата –
вместо смяна на строя реализира демонтаж на СССР. Кулминацияата на
този период е срещата на Джордж Буш с Михаил Горбачов в Малта на 2-3
декември 1989. Не само Буш, но и съветските помагачи, например
Александър Яковлев, ясно са си давали сметка, че перестройката не е
само капитулация на СССР, но и разпукване на 1000-годишната парадигма
на руската история с Горбачевизма като първа фаза и Елцинизма като
втора [11]. Подобно мнение изразява и Збигнев Бжежински . На въпроса
как се е борил срещу комунизма той съветва журналиста да не заблуждава
себе си и другите, че става въпрос за борба срещу комунизма – борбата
е срещу Русия [14]. Против нейната историческа роля, против
хилядолетния модел на руската история, против руския дух. Вижда се
пълната еквивалентност на позицията на Александър Яковлев, «мозъкът»
на Горбачовската команда, с тези на Бжежински и на Чърчил, който по
отношение на Германия през 1940 заявява, че борбата е не срещу Хитлер
и даже не срещу национал-социализма, а с немския дух за да не се
възроди повече духът на Шилер и Гьоте. Ето защо Яковлев се бори срещу
духа на Ломоносов, Пушкин, Толстой и Достоевски. Ето защо неговите
последователи, пост-перестойчиците, говорят да се режат на парчета
съчиненията на Достоевски, да се забранят пуските народни приказки
като вредни и да се заменят със западните. А ето и едно по-ново
мнение на Бжежински: според него 21 век ще се строи за сметка на
Русия, в ущърб на Русия, на развалините на Русия [15].
Социално-икономическите последствия от реализацията на глобални
пазарни отношения в разгромения соцлагер са впечатляващи. В доклад на
ООН от 2002 година за бедността може да се прочете, че през 1989
година в страните сателити на СССР и европейската част на Съюза е
имало 14 милиона граждани квалифицирани като бедни, което е много
малко число. След разпада на СССР, през 1996, само седем години
по-късно, са регистрирани 168 милиона бедни [16]. Заключението на
доклада е, че това е най-големия погром на средна класа в историята на
човечеството – социална катастрофа. Става дума за учители, инженери,
лекари, учени, хора на културата. Техни представители се виждаха да
ровят из кофите за боклук в центъра на София. Голям част от тези
обедняли милиони са заминали преждевременно, както ни учи църквата, в
един по-добър свят, илюстрирайки, че информационната война може да
бъде не по-малко смъртоносна от «горещата». В резултат на седемгодишно
изсмукване на капитали в посока изток-запад по време на
президентството на Бил Клинтън САЩ регистрират за пръв и последен път
положителен баланс на държавния бюджет. Двигателят на цялата операция
са финансистите. Главната роля на банките е да бъдат посредници при
инвестирането на парите на собствениците им т.е. финансират
производителите като за тази дейност получават процент от крайната
печалба. Този процент нараства десетократно за периода от Втората
световна война (5%) до сега (повече от 50%). Посредникът прибира
повече от половината от печалбата!
Поредната информационна война е в разгара си, започнала с преврата в
Украйна, който свали президент Янукович през 2014 година,
демонстрирайки нови висоти на израждането на информацията в чиста
пропаганда от Гьобелсов тип, която, най-естествено и очевидно за всеки
що годе мислещ човек, няма нищо общо с действителните събития.
Пропагандата се води главно от страната, която не преценява реалните
събития като изгодни за нея, докато противната полага всички усилия да
изглежда максимално обективна. Като примери за най-безогледна
пропаганда можем да посочим съветските медии по времето на Брежнев и
западноевропейските и щатски медии осветяващи събитията в Украйна днес
[17, 18].
От примерите по-горе се вижда решаващата роля на интелектуалния елит
за реализирането на информационната война. Интелектуалци от типа на
Бжежински не само пишат историята (каквото напишат това остава), но и
управляват историята анализирайки тенденции на развитие (футуристичен
проектно-конструкторски подход).Те не винаги могат да се похвалят с
успех, но винаги имат решаващо влияние при налагане на идеологии за
близкото или по-далечно бъдеще, представяни конструктивно на
интелигенцията от световните информационни агенции като насоки,
дневен ред, главни направления, със съответен подбор кои са водещите
новини на деня и пренебрегване на събития, които не са удобни да
бъдат новини, следвани от подробни репортажи, анализи и коментари от
най-влиятелните вестници и телевизии и накрая довеждани до масите в
лесно смилаема пропагандна форма от останалите медии. Цялата тази
машина, преработваща факти в пропаганда за масите, се управлява от
културните елити на нациите, които носят и моралната отговорност за
планираната и добре платена дезинформация, която залива електората,
винаги в унисон, с много малко изключения, с икономическите интереси
на световния капиталистически елит.
В лекции по икономика учат, че пазарните отношения се базират на
информирани консуматори, които правят рационален избор. Всеки, обаче,
който внимателно гледа телевизионни реклами, знае, че бизнесът влага
неимоверно големи ресурси, за да създаде неинформирани консуматори,
които правят нерационален избор. Същият механизъм, използван да минира
пазарните отношения, се използва за миниране на демокрацията,
създавайки неинформиран електорат, който прави нерационален избор от
минимален брой фиксирани възможности, отговарящи, например. на
интересите на две партии, демократи и републиканци, които в САЩ са в
действителност две конкуриращи се крила на една бизнес партия [4].
Ето и съвсем пресни примери за квинтесенцията на насоките давани от
западните информационни агенции как трябва да се възприема сегашната
украинска криза (Пол Крейг Робертс,[18]): «Руснаците и изключително
само руснаците носят цялата отговорност за насилията и войната в
Украйна. Злобният Путин, решил да възроди съветската империя, е
причина за конфликта.» Прокарването на тази линия, разработвана с
професионална лекота от медиите, игнорира всякакви факти, които и
противоречат. Те не съществуват. Пример: периодичните изявления на
официалната говорителка на САЩ Псаки. Едно от най-реномираните
списания, Economist, с редовните си авторитетни статии за кризата в
Украйна с главен виновник мистър Путин, обявил война на Запада [19],
успявайки да да влезе в конфликт даже с New York Times [20], идеално
илюстрира казаното по-горе от Пол Крейг Робертс.
Друга една установка е, че Русия в момента е в икономически колапс,
според президента на САЩ, поради падането на цените на нефта и
икономическите санкции срещу нея от Щатите и Европейския съюз.
Рейтинговата агенция Standard and Poor’s наскоро свали кредитното
ниво на Русия до ниво «боклук». Ето и накратко мнението по този
въпрос на Пол Крейг Робертс [18], бащата на «рейгъномиката», бивш
помощник по икономическата политика на финансовия министър на САЩ по
времето на Роналд Рейгън, бивш редактор на Wall Street Journal.
Решението на Standard and Poor’s да понижи кредитното ниво на Русия до
«боклук» е без съмнение политически ход. Това е същата продажна и
политизирана агенция, която съвсем наскоро беше осъдена да заплати на
правителството на САЩ $1,380,000,000 за присъдени високи рейтинги на
финансови пирамиди довели, заедно с други подобни и финансови
групировки, до икономическата криза през 2008. Държавният дълг на
САЩ от $17.3 трилиона долара е почти 80 пъти по-голям от този на
Русия, който е $235 милиарда (105% срещу 11% от общия национален
продукт на САЩ и Русия, съответно). Очевидно е, според Робертс, че
кредитът на САЩ трябва да бъде понижен до ниво «боклук», но това
никога не може да стане, защото агенцията, която дръзне да направи
това ще бъде веднага закрита и наказана. Още, към януари 2013 САЩ
дължи на Русия $162.9 милиарда, което покрива 69% от общия руски
дълг. Не чакайте правда от синовете на Уолстрийт, съветва Робертс, те
си изкарват парите с лъжа. Пак според него, фактите са нищо,
пропагандата е всичко, а либералният икономист е по-опасен и от атомна
бомба.
Един от главните проблеми на Русия, продължава Робертс, е нейната
Централна банка. Масата руски икономисти са точно такива неолиберални
невежи, каквито управляват и в западния свят. Руските икономисти не
могат да си представят собственото съществуване без връзки с «водещия»
Запад, не могат да живеят без престижа, който, както си въобразяват,
се дължи на тези контакти, а ги канят на задгранични конференции,
именно защото признават превъзходството на западните си колеги. Тези
руски икономисти са по същество агенти на Запада, даже и в случая,
когато не осъзнават това.
В някои случаи се налага проектите на елита на глобализацията за
бъдещето да се ревизират и то кардинално, което показва, че за
формулирането на стратегиите се иска много сериозна квалификация не
само в чисто академичен аспект, но и натрупване на опит в
практическата икономика и политика. Примери тука са Хенри Кисинжър и
Сбигнев Бжежински, които държат академични позиции в престижни
университети, заемат високи държавни постове и са членове на
управителни бордове в големи компании. Много е любопитно да се
проследи как в някои случаи дадено стратегическо направление може да
направи обратен завой, бавно и методично, в продължение на много
години.
Големият «приятел» на Русия, Збигнев Бжежински, в книгата си от 1997
«Голямата шахматна дъска»[21] предвижда, че Съединените щати ще
доминират в сферата на световната икономика и политика поне в
следващите 30 години , че Русия ще банкрутира, и че дотогава
политиката на САЩ спрямо Русия тябва да е насочена така, че да не
се допуска нейното сближаване с Европа . През 2003 година излиза
монографията «Изборът: Глобално доминиране или глобално
лидерство»[22], в която вече става въпрос само за лидерство на САЩ,
не за абсолютно доминиране като се твърди, че най-голямата опасност за
Запада е вързраждането на Русия след разпадането на СССР, което трябва
да се предотврати на всяка цена. Втората опасност според него е
световна организация на масите под знамето на триадата
антиглобализъм, марксистки егалитаризъм и християнски хуманизъм.
Препоръките му за противодействие са насаждане на демокрация по
американски и налагане на американската култура – изпитана рецепта от
времето на студената война. Тука не става дума за някаква висока
култура, а за така наречената Tittytainment (Титтитейнмът), дума
хибрид от цици и забавление, термин предложен от Hans-Peter Martin
and Harald Schumann [23] – повъхностна, злободневно-занимателна
култура с продукти от типа на сапунки, MTV (music TV), шоу програми
като Биг Брадър и Сървайвър, насаждаща култ към потребителство и
интелектуална деградация. Има и по-сочни квалификации на тази масова
американска култура, които не са никаква тайна. Става дума за културна
хегемония на буржоазията чрез културата на масовото потребление
(потреблядство), чрез която се разпространява лидерството на САЩ.
Следва монографията «Вторият шанс: Трима президенти и кризата на
американската супер-мощ» през 2007 [24], в която Бжежински стига до
заключението, че в забележително кратък срок и с лека ръка е пропиляна
абсолютно доминиращата позиция заемана от САЩ след катастрофата на
СССР и края на студената воина благодарение на водачите на нацията
Буш Първи, Бил Клинтън и особено Буш Втори, с предупреждението,че
трети шанс няма да има. Последната книга от тази поредица е
«Стратегическа визия: Америка и кризата на глобалната мощ» [25] в
която Бжежински дава съвети как трябва да действуват Съединените щати
за да не ги последва съдбата на СССР. Мнението му е, че САЩ през
годините 2010-2013 много напомнят СССР през 1980-90-те години със
следните характеристики: (1) Закостеняла политическа система,
неспособна за реформи; (2) Финанфов банкрут поради военни авантюри и
раздут военен бюджет; (3) Падане на стандартът на живот на
населението; (4) Политическа класа, нечувствителна към растящото
социално неравенство, която мисли само за собственото си обогатяване;
(5) Опити да се компенсира намаляващата легитимност на властта с
картини на външни врагове; (6) Външна политика, която води до изолация
на САЩ. Заключението му е, че ако не се спрат тези тенденции
Съединените щати не само ще загубят лидерската си позиция, но ги чака
и социална катастрофа в следващото десетилетие. Най-интересна е
препоръката, която дава архирусофобът Бжежински: САЩ трябва да се
съюзят с Русия и Турция, защото съществуването на Запада зависи от
това колко добре може да се интегрира с Русия. Такъв обратен завой,
направен постепенно от 1997 до 2012 , само показва, че и
най-невероятни решения са възможни ако ги изискват глобалните интереси
на западния елит, най-силното оръжие на Запада.
Не трябва да се демонизират тези елитни структури. Трябва да се
положат усилия за рабиране на техни цели и методи със съзнанието, че
те са връх в цивилизационното развитие в областта на социалната
технология, достижения по мащаб не отстъпващи на тези на техниката и
компютеризацията. Тези структури са доказали абсолютната си хегемония
в информационната война чрез разгромяването на СССР и соцлагера,
геополитическа катстрофа равна по мащаб на тези в двете последни
световни войни. Такива постижения винаги имат две лица по отношение
на една преценка в термините на добро и зло, както и всички останали
цивилизационни резултати, но такава една гледна точка не е
най-ефективната за разбиране на тактиките и стратегиите присъщи на
тези глобални структури с оглед успешното им използуване или
противопоставяне . Разбира се, не трябва да се забравя, че на
световната шахматна дъска се изправяме срещу гросмайстор с вековен
опит. И още, че играта не е за някакви си точки, а може да е «на
живот и смърт», даже в буквален смисъл, или за самото съществуване на
нацията. Примери – много. Връзката с националния културен елит е
директна – те са тези, които играят на шахматната дъска и носят
цялата отговорност за резултата. Само те и никой друг.
5. Образование и национален културен елит
Друг фундаментален проблем , който трябва да се реши за ефективна
информационна война, е подготовката на масите за лесно манипулиране,
защото нерядко се налага обработване на фактите по метода на
непрекъснатото и постепенно «огъване» в резултат на което бялото може
успешно да се квалифицира като черно. Ясно е, че хора с критично и
аналитично мислене представляват опасност не само с личното си участие
или неучастие в дадено мероприятие, но и с влиянието, което неизбежно
оказват на околните. Оттук веднага следва, че за успешно
информационно-пропагандно манипулиране е добре масата или «опасната
класа» да бъде необразована или полуобразована и че е най-изгодно да
е «атомизирана», т. нар. «самотна тълпа», съставена от изолирани
индивиди без що годе постоянни социални връзки (нещо което днес
започва скоростно да се реализира с разпространението на всякаква
комуникационна електроника). Нищо ново тука, тези идеи , отдавна
експерно разработени и успешно приложени, са интегрална част на
идеологията и практиката на либералния глобализъм.
Решаващата компонента на тази подготовка на масите е образованието.
Последните 25 години преоставят достатъчно факти за да се прецени
накъде води либерализацията на образованието не само в България, но и
навсякъде. Ето мнението от 2009 на професор Сергей Петрович Капица,
син на Пьотр Капица, нобелов лауреат по физика, и сам физик [26]:
«Постигнахме това, че създадохме страна на идиотите». Ако се приеме
гръцкия превод на идиот като човек, който живее така като че ли
заобикалящият го свят не съществува, става веднага ясно за какво става
дума: обедняване на образователните програми в училищата, намаляване
на относителното «тегло» на фундаменталните дисциплини за сметка на
второстепенни, които биха могли самостоятелно да се усвояват ако има
изграден фундамент; сливане на основни предмети (език и литература
или физика, химия и биология под шапката на естествознание), което
води до повърхостно вестникарско «запознаване» с обекта; въвеждане на
тестова система, която не учи човека да формулира проблеми, а да
подбира един от няколко вече готови отговори (вид социална дресура при
която избирате само от това, което ви се предлага и получавате захарче
ако познаете). Пренебрегването на фундаменталните дисциплини води до
това, че за добро образование ще трябва да се плаща и то много. До
каква скандална степен може да стигне орязването на основни предмети
се вижда в статияата «Реформа образования в России» [27]. А ето какво
казва министърът на образованието на Русия А. А. Фурсенко за когото се
твърди, че руши образованието и, че вече почти си е свършил работата:
« Недостатъкът на съветската образователна система е, че се е опитвала
да формира човек-творец, а сега нашата задача се състои в това да се
създаде квалифициран потребител.» [28]. Система, която готви
потребители (в случая се има предвид потребители на вече установени
чужди резултати) подготвя държавата да бъде периферна област в
световната система – суровинна база, пазар и доставчик на работна
ръка.
Новоосвободените от тотализма страни вече 25 години следват примера на
САЩ, където олекотяването на учебните програми в училищата отдавна е
довело до много ниски резултати по математика, физика и химия. В
добавък, там всеки учител има право да преподава по свой собствен
метод и даже по свой собствен учебник, защитен от уволнение по
профсъюзна линия. Моят син беше попаднал на учител по физика, който се
водеше от твърдия принцип, че задачите не трябва да се обясняват –
получаваш си оценката без какъвто и да е коментар. След малко
неприятен за директора разговор успях да го прехвърля при друг учител.
Тази политика на образование в Щатите е само в привиден контраст с
високото ниво на американските университети, който контраст се
обяснява със следната особеност. Ако ученик в гимназията не показва
даже и средни способности, то той е оставен да крета и да завърши със
своя собствена скорост. На отличниците се предлага възможност за
екстра кредити (точки) с последващо приемане в университет по избор
ако успешно се завършат специални допълнителни програми. Така ножицата
се разтваря още от гимназията, отбирайки около 8% елитарни студенти
за най-добрите университети, където се приемат и много чужденци с
високи интелектуални показатели. Горните 2% от всички ученици се
обучават в заведения, в които няма тестова система с упор на
фундаментални дисциплини, което осигурява универсална интелектуална
подготовка с възможност за самостоятелно усвояване на специални
дисциплини като специални случаи от вече по-обща и усвоена. Такова
едно обиране на «каймака» на средната и бедната класа има за социален
резултат ликвидиране на възможни водачи на «опасните» маси –
организатори на ефективна социална борба.
Много подобни реформи на образованието се финансират отвън (в Русия,
например, това е Международният валутен фонд) като местните чиновници,
които получават парите, са готови да реформират каквото и да е и до
каквато и да е степен. За съжаление, започва да се налага мнението,
след 25 години опит, че дългосрочната обективната цел на тези реформи
е всъщност пълно компрометиране на образованието. В подкрепа на това
мнение е световната тенденция за понижаването на неговото ниво.
Да се спрем на Болонската система, която е възприета в цяла Европа.
Висшето образование се разглежда като пазарен продукт, подчинявайки
се на логиката на пазара, а не на своя вътрешна логика.
Приближаването на университета до реалния живот пък води до замяна на
знанието с компетентност, която е набор от практически приложими
знания, търсени на пазара в даден момент, без да се дава гаранция, че
след получаване на дипломата специалистът ще има работа. При негативен
сценарий се препоръчва преквалификация за добиване на друга
компетентност, търсена в момента, но отново без гаранция за бъдеща
заетост. Постановката осигурява много добър бизнес на хората, които
раздават дипломите, подготвяйки специалисти-винтчета, които да пасват
на предопределени структури. Последното принуждава университетите да
предлагат много широк спектър от тесни специалности . Например, в
Стопанската академия в Свищов с небезизвестния ректор Проф. д-р
Величко Адамов, можете да придобиете следните специалности:
Аграрна икономика, Бизнес информатика, Екоменидмънт, Застраховане и
социално дело, Икономика на индустрията, Икономика на туризма,
Икономика на търговията, Индустриална бизнес икономика, Маркетинг,
Международни икономически отношения, Приложна макроикономика,
Прогнозиране и планиране, Публична администрация, Статистика и
иконометрия, Стопански и финансов контрол, Стопанско управление,
Стратегическо и бизнес планиране, Счетоводство и контрол, Финанси.
При образование с по-универсален характер, както подобава на един
университет, подобен широк спектър от тесни специалности би се
покривал от няколко профила с по-фундаментален характер, които биха
давали възможност за самостоятелно допрофилиране «на място», при
постъпване на работа ,и то без принципиални проблеми. Тази
многоспектърна политика превръща университетите в нещо като
професионално-технически училища, които не подготвят студентите да
мислят самостоятелно. Самостоятелното мислене, базиращо се на
фундаментална подготовка, е качество, което единствено може да
осигури универсалност и гъвкавост за посрещане на капризите на
пазара на труда. Университет – универсалност! «Пазарната практичност»
на образованието директно води до разрушаване на Университета като
феномен на европейската цивилизация. По ирония на съдбата, системата,
която води успешно до унищожението му, е създадена точно там, в
Болоня, където през 1088 година се открива първия университет на
Западния свят (Universita di Bologna)[26].
Един от главните аргументи в полза на Болонската система е тъй
наречената мобилност, която позволява на студентите да получават 60%
от необходимите кредити където и да е в Европа, след вземане на 40%
задължителни такива. Външно всичко изглежда прекрасно, но статистиката
показва, че пребиваването на едно место е не повече от 4-6 седмици и,
че списъкът на преференциите на студентите съвпада с този на
туристите. За този образователен туризъм най-голяма ценност
представляват «лесните» предмети и «добрите» преподаватели като трудни
дисциплини с взискателни професори (обикновено в по-престижните
заведения) не са никак привлекателни. Стойността на получаваните
кредити по дизайн не зависи от университета, което може да варира от
земята до небето. Недобото владеене на езика в дадена страна съвсем не
допринася за усвояването на знанията и само задълбочава проблема.
Статистиката показва, че мобилността на студентите в Европа е
нарастнала с 40% за периода 1999-2007 до 160,000 студенти.
Кой е печелившият от Болонската система? Мнението на немски професори
е, че тази система блокира децата на бедните и на средната класа да
получат добро образование, а печели, разбира се, европейската
бюрокрация. Назначават се допълнително експерти по кредитите,
консултанти и тълкуватели на системата. Увеличава се властта на
университетската бюрокрация над преподавателите чрез постоянни
преатестации, които водели до повишаване на квалификацията, плюс
генериране на безброи фалшиви отчети, които не са нужни на никого. В
рамките на корпоративния бизнес модел за намаляване на разходите
започват да се наемат на временни позиции и професори, когато потрябва
и за колкото трябва. Тази нова практика се разпространява и прави
преподавателите послушни и изпълнителни на желанияата на всемогъщата
администрация [29].
От по-обща гледна точка, Болонският процес организира университетската
бюрокрация на наднационално ниво, превръщайки я в сегмент на
транснационалната корпоратокрация, чиято главна цел е да превърне
планетата Земя в глобален унифициран пазар на стоки и услуги, една от
които е образованието, пазар лишен от всякаква национална специфика.
За нея прекрасното бъдеще е глобалният свят. Болонската система има
класов характер, дизайнирана да бъде интегрална част от днешната
глобализация, която система успешно предотвратява всяка конкуренция
за децата на върхушката, получили образование в елитни заведения, от
страна на не по-малко от 80% от останалите млади хора [26]. Списание
«Икономист»(брой януари 24-30, 2015 с водеща тема: «Новата
аристокрация на Америка» [30]) заключава, че с нарастване на
важността на интелектуалния капитал, доброто образование става
наследствено – децата на богатите и на хората на властта са
по-подготвени от останалите да забогатеят и да властвуват.
«Икономист» от 14-20 февруари 2015 [31] привежда данни за
разпределението по социално-икономическо положение (4 слоя, от
най-богати до най-бедни) на % студенти, които са приети в частни
училища в Норвегия (2, 1, 2, 2; 13), Великобритания (16, 7, 3, 1; 3),
САЩ (22, 9, 4, 1; 18), Япония (37, 33, 27, 20; 1), Холандия (63, 66,
67, 69; 8). Последното число с надебелен шрифт показва местото в
класацията на 20-те най-добри образователни системи в света [32].
Числата показват, че в Холандия децата от всички слоеве имат почти
еднаква възможност да посещават частни училища, докато в САЩ и
Великобритания горната половина е около 6 пъти
по-облагодетелствувана. Сравнението на показателите на Япония и
Холандия показва, че добра образователна система може да има и в
държавните училища, които доминират в Япония (1-во място по качество),
а предпочитанието за частно обучение в Холандия не носи особено
предимство в световната класация (8-мо място).
Трябва да се отбележи недалновидността на политиката за опропастяване
на образованието. От една страна недостатъчно образовано население се
манипулира по-лесно, но от друга е много трудно да се договориш с
необразован човек. Освен това в перспектива започва да пада
интелектуалното ниво на интелигенцията от която пък излиза
управляващия слой
Формално в Болонската система е застъпена т. нар. специфика на
образованието, отчитаща особеностите на отделните страни, но на
практика този аспект в образованието влиза в конфликт с официалната
политика на Европейския съюз. Ван Ромпой, предишният председатаел на
Европейския съюз е заявявал, че трябва да се откажем от всякакви
опити за възстановяване на националната идентичност, че няма народ,
няма родина, Европа е нашият универсален дом [33]. Съвсем не е ясно
как този лозунг може да се осъществи след като нищо не се говори и
прави срещу исламизацията на Европа и се твърди от най-официални
източници (Меркел -Германия, Камерон-Великобритания, Саркози –
Франция), че т. нар. мултикултурализъм не работи, поради твърдо
желание на определени малцинства да остават изолирани острови във
всички аспекти на социално-икономическия живот. Има и популярна
реакция по въпроса, например, на една от най-продаваните фланелки (T
shirt) в Германия, е можело да се прочете следното: «Върнете моята
Берлинска стена! И я направете 2 метра по-висока!» [33].
Призивът на Ван Ромпой, реализиран на практика, означава пълно
разграждане на културно-психологическата тъкан на дадена държава или
нация, критикуване и обезценяване на културната им история
(обикновено) като провинциални в сравнение с европеските алтернативи с
краен резултат превръщането на нацията в безструктурна биомаса с
чисто потребителски и сервизни функции в сферите на икономиката и
културата, вече готови и организирани по «най-подходящия» начин за
«всички».
Днешното катастрофално състояние на образованието и науката в България
е толкова очевидно, че не са необходими никакви аргументи. Достатъчно
е да споменем абсолютния разгул на бюрокрацията, окомплектована главно
от полуобразовани политико-номенклатурни «специалисти» със съмнителни
дипломи, по отношение на висшия ешелон на науката и културата: (1)
Произвеждане на професори, доктори и доценти «на килограм» от феодални
бизнеси наречени колежи и университети благодарение на фамозния закон
приет по времето на министър Сергеи Игнатов; (2) Пладнешкото
ограбването на Фонда за научни изследвания с бюджет от порядъка на
БАН, което бе аргументирано и подробно описано в книгата „Проектният
бизнес и ограбването на науката – наръчник на управляващия мошеник»
[34] от бившия му директор, Член.кор Емил Хорозов. Съответен доклад
за вопиющи процедурни нарушения бе предаден на министър Сергей
Игнатов, който успешно го «замете под килима», предавайки го не на
прокуратурата, а на Министерство на финансите за мнение, въпреки, че
не става въпрос за особени финансови нарушения. Ненаказани
престъпления стават системни и действията на корумпираното
чиновничество от този род имат сериозни стратегически последствия –
драматичното понижение на качеството на специалистите във висшия
ешелон на науката неминуемо се просмуква надолу по иерархията,
достигайки и до началното училище. Да не говорим за толерирането на
феодални практики на абсолютна ненамеса в работата на БАН,
университети и колежи, под знамето на академичната «свобода» въпреки,
че изобщо не става въпрос за ограничаване на свободата в избора на
научната тематика, а за изискване за отчетност на резултати от
свободно избрана тематика по простата причина, че става въпрос за
изхарчени пари на данъкоплатеца. Причината за подобна манипулация,
базирана на понятието «академична свобода», е напълно ясна: – при
ниско качество (или направо липса) на научната продукция е жизнено
необходимо да няма отчетност на резултатите.
За да се промени ситуацията е абсолютно необходима политическа воля
заедно с реализацията, че сегашната образователната система не само
руши образованието, но и разгражда социалната тъкан на нацията ,
което в перспектива води до деградация на качеството на самата
власт. Не може да се разбиват основите на къщата и да се надяваме, че
няма да има последствия. Засега, обаче, се работи само по краткосрочни
проекти (до следващия политически мандат), а най-фундаменталния и
дългосрочен проблем на държавата е сритан в кюшето. Това е и
определението на лумпенски живот – живот само за момента, тука и
сега, без проект за бъдещето на нацията, което я обрича да бъде нация
прислужник на други, планирали насоките за десетиления напред.
Нещо за необходимото условие за избор на позиция и, съответно, за
фундаменталната отговорност на един национален културен елит.
Основната задача на образованието в Япония е да възпитава децата в дух
на патриотизъм, което може да звучи много архаично за глобалното ухо
или поне странно. В рамките на либералния канон патриотизмът често
се възприема като мръсна дума поради директен, безболезнен и вече
стандартен манипулативен преход към нацизма, в много случаи негов
синоним, когато нещата опрат до безогледна пропаганда. Та в този канон
може често да се чуе поговорката със звучене на фундаментална истина:
«Патриотизмът е последното убежище за негодяя». От гледна точка на
пазарния глобализъм всичко е ясно – патриотични настроения, даващи
икономическо предимство на националното пред глобалното (т.е. за
сметка на глобалния хегемон) са ерес, с която се води безмилостна
война с всички позволени и непозволени средства (справка САЩ; цитати
– Чомски). Работата е там, че спомената поговорка в оригиналната
редакция на Джонсън [12], изглежда малко по-различно: «Даже и за
негодяя има последно убежище и това е патриотизма, любовта към
родината». Сравнението на двете формулировки е много разголващо, за
това до какви висини може да достигне манипулацията. Най-куриозното
в тази игра с думата «партиотизъм» е, че супермайсторите на
информационната война в полза на либералния глобализъм, англосаксите,
са се постарали да си формулират свое собствено последно «убежище»,
което за техните либерални ученици може да звучи като най-чиста ерес:
“Right or wrong, this is my country!” Обяснението е изключително
елементарно: това е убежището ако искаш да не си слуга на
международната арена.
Александър Гочев
От книгата „Принудено и непринудено“, издателство „Захарий Стоянов“,
2019. Публицистика.
Литература
1. Noam Chomsky, Contours of Global Order: Domination, Instability,
and Xenophobiain a Changing World; Text of lecture given at
Westerkerk, Amsterdam, The Netherlands, March 13, 2011.
(http://www.chomsky.info/talks/20110313.htm)
2. Noam Chomsky, American Foreign Policy; Delivered at Harvard
University, March 19, 1985;
(http://www.chomsky.info/talks/19850319.htm ).
3. Noam Chomsky, The evil scourge of terrorism”: Reality,
construction, remedy (Erich Fromm Lecture, 2010)(
http://www.chomsky.info/talks/20100323.htm).
4. Noam Chomsky, The Unipolar Moment and the Obama Era; Text of
lecture given at Nezahualcоyotl Hall, National Autonomous University
of Mexico (UNAM), University City, Federal District, Mexico, September
21, 2009. ( http://www.chomsky.info/talks/20090921.htm).
5, Noam Chomsky, „Losing“ the World: American Decline in Perspective, Part 1
(http://www.chomsky.info/articles/20120214.htm).
6. Noam Chomsky, The Imperial Way: American Decline in Perspective. Part 2
(http://www.chomsky.info/articles/20120215.htm.
7 Андрей Фурсов, Почему элита гасит средний слой
https://www.youtube.com/watch?v=9Zl0G1u4vNo
8. Jacques Attali A Brief History of the Future (2006) Arcade Publishing
ISBN 1-55970- 879-4.
9. Андрей Фурсов, Информационный фундамент
https://www.youtube.com/watch?v=Iy2ntG9UNg4
10. Андрей Фурсов, Технология Истории
http://andreyfursov.ru/news/tekhnologija_istorii/2013-11-14-277
11. Андрей Фурсов, Тайная война мировых элит
https://www.youtube.com/watch?v=GWolCEgPNGs
12. Андрей Фурсов, Раскол мировой элиты
https://www.youtube.com/watch?v=KsZCbxdkncs
13. Андрей Фурсов – Всемирная война нового типа
https://www.youtube.com/watch?v=MNJQOsgykY8
14. Андрей Фурсов, О Бжезинском
https://www.youtube.com/watch?v=qKT0XJAo-3I
15. Андрей Фурсов, Школа аналитики Фурсова (23.12.2014)
https://www.youtube.com/watch?v=hfCBfFZEDog
16. Андрей Фурсов, Ожидание черного лебедя
http://andreyfursov.ru/news/ozhidanie_chernogo_lebedja/2013-12-12-288
17. John Pilger, War by media and the triumph of propaganda, 5
December 2014
http://johnpilger.com/articles/war-by-media-and-the-triumph-of-propaganda
18. Paul Craig Roberts, “Russia In The Cross Hairs”
http://www.paulcraigroberts.org/2015/01/26/russia-cross-hairs-paul-craig-roberts/
19. Economist, February 14th-20th, 2015, Front page.
20. John J. Mearsheimer, Don’t Arm Ukraine New York Times, Feb. 8, 2015.
21. Zbigniew Brzezinski, The Grand Chessboard: American Primacy and
Its Geostrategic Imperatives. Basic Books. 1997. ISBN 0-465-02725-3.
22. Zbigniew Brzezinski, The Choice: Global Domination or Global
Leadership. Basic Books. 2004. ISBN 978-0-465-00800-1.
23. Hans-Peter Martin and Harald Schumann, The Global Trap:
Civilization and the Assault on Democracy and Prosperity, Paperback –
Black & White, October 1, 1997
24. Zbigniew Brzezinski, Second Chance: Three Presidents and the
Crisis of American Superpower. Basic Books. 2007. ISBN
978-0-465-00252-8.
25. Zbigniew Brzezinski, Strategic Vision: America and the Crisis of
Global Power. Basic Books. 2012. ISBN 978-0-465-02954-9.
26. Андрей Фурсов, Реформа образования как угроза власти
https://www.youtube.com/watch?v=-Nns9tCNVCg
27. Реформа образования в России
28. Фурсенко, Андрей Александрович,
https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D1%83%D1%80%D1%81%D0%B5%D0%BD%D0%BA%D0%BE,_%D0%90%D0%BD%D0%B4%D1%80%D0%B5%D0%B9_%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87
29. Noam Chomsky, Corporate business models are hurting American
universities, (http://www.chomsky.info/talks/20141010.htm)
30. Economist, January 24th-30th, 2015 “The New Aristocracy of
America”, Front page.
31. Economist, February 14th-20th, 2015, “Pro choice”, p. 23.
32. (http://worldtop20.org/the-worlds-best-20-education-systems-rankings-third-quarter-
report).
33. Андрей Фурсов, БИОРОБОТ – Евросовет упраздняет родину
http://andreyfursov.ru/news/biorobot_evrosovet_uprazdnjaet_rodinu/2013-11-20-280
34. Емил Хорозов, „Проектният бизнес и ограбването на науката –
наръчник на управляващия мошеник“, 2013,
https://emilhorozov.wordpress.com/2013/10/27/%d0%b2%d1%8a%d0%b2%d0%b5%d0%b4%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d0%b5/)
