Тази дума/“инсценировка“ стремително бе възкресена тия дни –
колкото да ни подсети, че почти всичко, съчинено в годините на Прехода, изглежда като една нелепа инсценировка.
Чак до участта на клетия ни народец, който вече почти е достигнал жалкото състояние на „инсцениран“ Народ…
Дотам го докараха малоформатните некадърници, които приватизираха всичко, което попадна пред очите им, включително и ценностната система на обществото.
Те наложиха и собствените си мерки в политиката, превърнаха я в позорно занятие, преливащо от презрение към всичко нормално.
Изобщо не бива да се подценява стореното от Злосторниците на Инсценировката – те успяха, в някаква степен, да принизят дори общия/колективния манталитет до нивото на собствения си манталитет.
В ерата на Тоталната Инсценировка естествените човешки жестове сякаш загубиха смисъла си.
А безподобно разпасаното публично говорене накрая ще има своите реални жертви – писах за това още преди години.
След словесното трошене на кости, ще последва и истинското.
А дотогава публиката старателно ще бъде приучавана равнодушно да наблюдава камарата от „трупове“, жертва на медийните изстъпления.
Какво следва?
Това е най-глупавият въпрос, ако става дума за нашите/българските ни работици.
Нищо не следва – и скоро това няма да се промени.
Пак ще наблюдаваме дребни, текущи инсценировки, които ще бъдат прилепвани – с кал – към Голямата Инсценировка, включително и безсмисленото ни щуране насам-натам пред задния вход на „общия ни европейски дом“.
А там дефицитът на провидчество вече предвещава фатални последици – Глобалната Инсценировка сякаш е изчерпала ресурсите си и няма да успее да ги предотврати.
Зловещата промяна търси своите очертания: блестящият булевард „Шанз елизе“ трябва да бъде преоран и превърнат в картофено поле/мечтата на Чърчил за София.
Тълпите са готови за това – главно млади хора, които не крият произхода и вярата си – и най-вече предназначението си като завоевателите на Европа.
Ние вече сме завоювана територия за тия бунтари – всеки ден стотици бежанци я прегазват безпрепятствено, за тях това е лошо място, което час по-скоро трябва да забравят.
Място, управлявано от хора, които са преобразили един талантлив и почтен Народ в някакво едва доловимо негово подобие.
Тук няма кой да преоре Статуквото.
Възрастните са най-унизени – дори от собствената си памет за Миналото, в която нищо не е подсказвало за трагичния им край.
Те са безсилни да променят каквото и да е – нямат желание дори някак да забавят хода на изплъзващото им се време.
Младите пък са лишени от всякаква виталност – най-много да ги ангажират да пазят чуждите картофени полета.
Мрачина.
***
Кеворк Кеворкян
