НЕЗАВИСИМОСТТА НЕ Е ВЪЗСТАНОВКА И СВЕТЛИННО ШОУ
Честит празник на независимостта! Не е било леко на нашите предшественици и на политиците тогава, но нали смисълът на всяка държавна политика е независимост и просперитет на държавата. Звучи малко като клише, ама горе-долу е това.
Празникът на независимостта ме кара да си мисля какво точно същество е независимостта.
Независимостта завинаги ли идва, от небето ли се спуска, в кръвта ли ни се крие, от какво живее тази независимост и кога човек я губи. И кога държавата губи своята независимост? И има ли държава без независимост, или има само име на държава?
Питам се кога аз съм бил независим. Почти никога. Докато бях ученик и студент, зависех от майка си и баща си. В казармата зависех от старшината и от началника на ротата. После зависех от началниците в Комсомола и от съвестта си. Зависех от хормоните си, от влюбванията и глупостите, които правех. После зависех от тъгата по изпепелените ми илюзии. После зависех от ученици в училище. Сега завися от сезоните и времето и от пропитите ми с болка сърце и кости. Завися от децата и внуците си, завися от това, какъв хляб ще докарат в селския магазин. Завися от рейсовете за Тетевен и София – завися от абсолютно всичко, което е извън мен и вътре в мен.
Лаская се, че имам една вечна, истинска и независима любима, която от време на време ми се мярка в далечината и ми маха с ръка. Говоря за Поезията и за застаналите една до друга думи, с които все още описвам трепетите, настроенията си и истините си, ако са ми останали такива.
Не ми се сърдете, но аз не чувствам българската Независимост.
Цар Фердинанд не е българската независимост – за мен не е. Българската независимост не може да е в това, да се слагаме на Германия, на Австро-Унгария, на Хитлер…
Българската независимост не е в нагаждачеството ни да сме верни като кучета и на Сталин, и на Брежнев, и на Рейгън, и на НАТО, и на Варшавския договор.
Българската независимост не е да търпим глупостите и престъпленията на Тръмп и Нетаняху и като папагали да питаме „чий е Крим“, а да си гълтаме езика и да не питаме „чия е Газа“, „чие е Косово“, „чия е Гренландия“.
Нашите малки управници винаги обичат най-големите държави. Колкото повече говорят за независимост, толкова повече са зависими от парите в джобовете си и от тайните клетви пред сменящите се господари.
Вчера например – един ден преди Деня на българската независимост, съвсем, ама съвсем независимо от мен, две женици с изпити физиономии – едната по-ниска, а другата – по-висока, обявиха и от мое име, че не признаваме изборите в Русия. Европейският съюз не признава изборите в Русия. И в мен се надига една последна Независимост да ги питам аз тия две каки, като не признаваме изборите в Русия, как ще преговаряме с Русия да спре войната в Украйна. Как така не признаваме изборите в Русия, а признахме подменените и откраднати избори в Румъния? Не признаваме Крим, ама сме се прегърнали с Косово?
Как така, като печелят във Франция и Германия изборите едни, е добре, а като спечелят други, веднага трябва да бъдат вкарани в изолатора и лекувани по демократичен начин. А на независимия народен вот – майната му, ако не е по кефа на двете женици от Брюксел.
На такава независимост аз ѝ казвам конюнктура, жива диктатура си е такава независимост.
Независимостта не може да е парад и светлинно шоу. Независимостта не е възстановка на Царевец.
Независимостта е борба за Истината всеки ден – борба първо със себе си, а после – кой колкото може по-нататък.
Затова, като слушате речите и като гледате светлинното шоу, си мислете дали Независимостта е това и кой в края на краищата я разрешава и ни я дава тая независимост. Или трябва да си я върнем отново.
Николай Милчев
