Само преди десетина дни написах статията си „Светотатство“, в която събрах най-крещящите случаи на заливащата ни гавра с българските национални светини.
И ето тази заран станах свидетел на поредното кощунство – с паметника на Христо Ботев – най-яркият символ на Враца. Проходът „Вратцата“, на който е назован градът, е по-малко известен в страната от паметника на великия поет и от Ботевия площад пред него – културният център на Враца, на който се намират Драматичният театър, Историческият музей, Кулата на Куртпашовите – и в непосредствена близост – домът на Врачанския митрополит и църквата „Свети Николай“, в която е служил и проповядвал Софроний Врачански.
Паметникът на войводата Ботев – най-великият поетичен гений на България, е мястото, пред което се извършват всички национални и общински чествания, чийто домакин е Враца.
От дълго време край паметника и в градинката зад него вилнеят рано сутрин пиянски сбирщини, чиито диви ревове ужасяват гражданите, пресичащи Ботевия площад.
Днес, неделя, малко преди 8 ч., правех сутрешната си разходка и стигайки до паметника на Ботев, забелязах следната сцена:
Мърляв индивид със страховита муцуна, пиян-залян, окуражаван от още двама пияници, лепеше или забиваше нещо върху гранитния постамент на паметника. Когато свърши, се обърна към компанията си: „Това е стената на срама“. И гордо изцвили.
Взривих се. Тичешком се приближих до мястото, за да видя какво е направил. Ранобудна млада двойка – момче и момиче, които явно бяха гости на града, защото момичето миг преди това снимаше паметника, се намираше в непосредствена близост. Момичето изостави кавалера си и възмутено ме последва. Пияницата бе забил в постамента клон от дърветата в градинката и бе провисил на него чифт дрипави кални кецове. И тримата пияни седяха на метри от постамента и с мучене се наслаждаваха на гледката.
Викнах им да си приберат парцалите от това място, при което те ревнаха срещу мен и заеха заплашителни пози. Изтръгнах клона и изритах кецовете по-далеч от паметника. Пияниците ( или дрогираните ) крещяха и може би случката щеше да добие лош обрат за моя милост, ако на площада не се бяха появили двама мъже, които разхождаха кучетата си. Познавах единия по лице, а другият бе мой стар познат – журналист. Присъединих се към тях.
Младият мъж от двойката дръпна гневно приятелката си и с бързи крачки я поведе напред. През рамо ме стрелна с поглед, пълен с ненавист. За него бях човек, който създава проблеми. Пияниците, техните дивашки ревове и извършеното кощунство бяха в реда на нещата. Той не се месеше, не беше „негова работа“. Той бягаше от проблема, както бяга от проблемите цялото негово поколение.
„Защо се занимаваш? Остави ги тия диваци. Да правят каквото искат.“ – беше позицията и на двамата мъже с кучетата, които всъщност ме спасиха от мъстта на пияниците. Помислих си, че ако тримата – мъжете с кучетата и младежът от двойката, бяха погнали гавраджиите, те нямаше повече да се осмелят да сеят скверн на пъпа на града. Но трима равнодушни са много по-слаби от трима войнстващи диваци.
След кратко колебание отидох в Районното полицейско управление. То се намира на две минути спокоен ход от Ботевия площад. Беше около 8.05 ч. Дежурният полицай се показа на гишето. Описах му случката. Той ме слушаше с върховно омерзение. Имах чувството, че не ме чува.
„Чувате ли ме?“ – възкликнах.
Той пренебрежително махна:
„Ако имате проблем, обадете се на 112“.
„Защо да се обадя на 112? Та аз идвам директно от мястото на случката. Минали са само две минути. Пияниците са още там. Не ви ли впечатлява това, което вършат? Нарича се кощунство!“ – обезсилена изрекох аз. – „Това само мой проблем ли е? Не е ли и ваш проблем – на пазителите на реда?“
„Добре де!“ – с досада отвърна полицаят. – „Може и да звънна на колегите.“
И уж побарна слушалката на телефона. Държа ръката си така, без да се обади, докато излязох от помещението.
Едва ли се е обадил и след това. Би било чудо!
Разбра ли, Българийо? Враца си има нова „СТЕНА НА СРАМА“ – паметникът на Христо Ботев.
Милена Върбанова
