Хора, които живуркат с вода до шията, са свикнали с всичко – дори и с това, че и Истините им са полуудавени…
Както вероятно вече сте се досетили, и през ум даже не є минава на Сектата, че Народът също може да участва в дебата
Политическата Секта може да бъде спокойна: Народът е убеден, че напълно е изоставен във всичко, проумял го е и това му е достатъчно.
От този мрак няма излаз, това поне е сигурно – как тогава да не е спокойна Сектата.
Народът е свикнал да я кара някак дори полуудавен – това пък твърдеше големият аниматор и майстор на карикатурата Доньо Донев.
Съмнявам се, че „удавникът“ лесно ще проумее сарказма в онзи безсмъртен лаф на Доньо: „Когато водата ти стигне до шията – вдигни глава!“ Колко пъти сме се спасявали с вдигане на главите, но дори да не оцелеем, мреме с вдигнати глави – това трябва да ни напомня тази фраза. Тя няма нищо общо с истината, но ние и с това сме свикнали.
Хора, които живуркат с вода до шията, са свикнали с всичко – дори и с това, че и Истините им са полуудавени…
Днес Народът с мъчителни усилия се опитва да направи поне няколко хода в оная партия/игра, която са му натрапили и в която той изглежда като съвсем незначителен противник… И непрекъснато го души цайтнотът, недостигът на време – още от онези 500 години насам…
А, всъщност, и какъв ход би могъл да изиграе, когато срещу себе си има противник, който продължава да го притиска с необяснимо, но очевидно враждебно упорство – и това са собствените му политици… Как тогава да не се затвори в себе си и отблъскващата му – на пръв поглед – апатия да не е неговото отмъщение. И е прав – защото доброто навестява българина винаги със закъснение или пристига, натоварено с някакъв допълнителен данък.
Тъкмо тия дни научихме, че само – само! – 10 години са били достатъчни, за да се убедят 80 процента от населението на една източноевропейска страна, че еврото е нещо хубаво… Какво са десет години, в края на краищата, след като сме изробували веднъж даже 500 години, и нищо ни няма – като изключим факта, че вечно ще ни остане любопитството/гъделът какви щяхме да сме без това приключение…
Наближават президентските избори и вероятно в тях превес ще имат сюжетите от нападателния арсенал на двамата основни кандидати. Но дори те да са опаковани със сериозни аргументи, никак не е ясно, как ще реагира обикновеният българин, който вече има навика да се прозява, особено, когато се изправи пред нещо действително сериозно, макар че иначе примира да го имат за „редовен“ гражданин, особено, когато това не му струва нищо. Но такъв го направиха пак политиците, понеже превърнаха честта в нещо
презряно…
Сигурно е обаче, че Народът отдавна и както изглежда трайно е загубил интерес към изборите – за него те са се превърнали в някакво скучно дефиле на досадни, превтасали манекени. И изобщо не го занимава фундаменталния въпрос: как се формира властта в България. Понякога дори изглежда като приспан. Преди около четвърт век тук имаше сръчни анестеолози, а поне един от тях беше почти гениален. Ако веднага не се сетите за кого става дума, можете да се чувствате щастлив.
Костов – да, за него става дума, след бруталното пазаруване, на което се оказа безспорен майстор, елегантно разбазари и собствената си партия, а накрая и самата „синя“ идея. Това не се оказа трудно, защото тя бе станала пристан на немалко порядъчни, но прекалено ентусиазирани хора, които така и не получиха една ясна представа за същността на въпросната идея – и тя започна да се обезцветява главно под нагона да се обсебва всичко, което има някаква цена. И днес все още, макар и твърде рядко, се споменава нещичко за нея, но цялата истина за действителната ù природа отдавна се е превърнала в енигма – нещо, което очевидно е изгодно предимно за днешните анестезеолози.
Повечето от „сините“ ветерани предпочитат да мълчат, което все пак е по-разумната позиция – и да се утешават и самозалъгват с неистини, фабрикувани от некадърни политически самодейци, тях пък спокойно можем да наричаме измекярите на „синята“ идея…
Никак не е убедително и съвсем не е прилично, когато тъкмо подобни хора се опитват да ни убедят в едно или друго, да ни пробутат нещичко от арсенала на урсулките: приличат ми на отчаян уличен продавач на боза, каквито ги имаше в далечното минало, който все още не е успял и вероятно няма и да успее да разкара стоката си – и се влачи примирено в настъпващият полумрак… Затова и обикновените нашенци все по-малко им вярват – и така ще бъде, докато не се намесят ясните европейски гласове – тогава, когато се откроят – които имат куража да предвидят какво ни очаква в Бъдещето. В момента обаче това няма как да се случи, понеже е очевидно, че Европа е смазана от фантазьори, от невзрачни уж-водачи, които може би последни ще научат, че Мракът неусетно е погълнал всичко. А в него нашите полит-малчовци съвсем ща загубят посоката…
В същото време, Народеца продължават да го държат в полусънно състояние – боцкат го аматьори, повечето от тях несръчни, но и гневни, понеже и средата се промени, почти нищо не остана за продаване или крадене. Все пак, и въпросните несръчковци си имат своите утешения: позволяват им, например, да се чекнат пред телевизионните камери и да си въобразяват, че остават записани в тефтерите на Историята като важни персони.
Горките, те изобщо не подозират, че тия тефтери са фалшиви, до истинските никой няма да ги остави да припарят… Но да не се оплакват, ще бъде нахално – възможно е един ден някои по-разсеяни историци, прозявайки се от скука, да им признаят поне участието в колективното анестезиране на Българския Народ – със сигурност най-успешното дело на изтърсаците на Прехода…
И какво сега – как ще протекат дебатите? Вероятно ще започнат благовъзпитано, а сетне ще станат порядъчно свирепи. Гюров по-скоро ще е в ролята на Цецка Цачева от онзи паметен неин двубой с Радев, но знае ли човек, какво може да се случи, джобовете му може да се окажат по-дълбоки – не се стряскайте, искам да кажа, че там може да има и някоя изненадващо свястна идея. Но пък и инерцията, трупана вече десетилетия наред, трудно може да бъде преодоляна – инерцията, която превръща нашенската политика в нещо сакато, стерилно, безинтересно – и то тогава, когато са нужни нестандартни, дори брутални подходи и решения. Докарали сме се дотам, че нашите „първенци“ се страхуват дори да споменават поговорката „Интересът клати феса“, камо ли да се сетят какво означава тя…
Тук е мястото за една история с известния писател Божидар Божилов. Той е в Америка, за да намери великия Уилям Сароян и да го уговори да участва в една от знаменитите софийски писателски срещи. Седи си една късна вечер Божидар в бара на хотела, в който е отседнал, пийва си нещо – и, хоп, до него цъфва една прелестна дама, която без излишни приказки го кани да я придружи до стаята ù. В този момент Божидар е съвършеното копие – ако щете дори прототип – на изтерзания соц интелектуалец, хем-боли – хем сърби. Но, все пак, успява някак да смутолеви: „Може би някоя друга вечер“…
А тя му казва: „В тези работи друг път няма, господине“. Вие направете връзката с нашия разказ дотук.
Бойко вече зае любимата си поза на сеирджия, макар да не е сигурно, че тя вече изобщо му харесва. Но няма на кого да се сърди, сам си я възложи. Впрочем, в неговата лична политическа история най-зловещата роля изигра онзи, който го убеди все още да не се кандидатира за президент. Трябва да му скъса ушите на тоя мискинин…
А иначе, както вероятно вече сте се досетили, и през ум даже не ù минава на Сектата, че Народът също може да участва в дебата. Никой обаче няма желание да чуе въпросите му…
Автор: Кеворк Кеворкян
trud.bg
