06.02.2023

Мила рожбо, едничко дете мое, изминаха година и пет месеца от оная страшна вечер в хотел „Веста“ в Монтана. Тук на Земята отново наближава Коледа, а навярно и вие на Небето я празнувате, защото това е Рожденият ден на Исус и на Слънцето. Но ние с дядо ти на Бъдни вечер ще си легнем рано и ще лежим с отворени очи в тъмното, докато удари полунощ. Може би ти нечуто ще дойдеш при нас. Може би котаракът – бездомничето, което аз измъкнах иззад едно ел-табло и което ти отгледа, ще усети твоето присъствие. Той е пораснал и сега е същински мечок, а не „мачок“. Страшно е лаком. Ти галено го наричаше „сине“ и „пумче“, защото муцунката му има „пумски“ профил и е жълт на цвят. Сине спи в моето легло, мушнал жълта муцунка под мишницата ми – така, както никога не ти позволих да заспиш до мен, когато беше малка – защото се страхувах от всичко, боях се да не те залегна като се въртя, да не те заразя, ако съм хванала грип, да не наруша спокойствието на съня ти. Откакто си отиде, всичките ми страхове се изпариха – но те съсипаха и твоя и моя престой на тоя свят. Толкова години прекарах далеч от теб – почти целия ти живот, а когато се върнах, се разделихме навеки. Сега Сине получава ласките, с които майка ти не обсипа теб. Не те нацелувах и напрегръщах, не те напритисках до гърдите си, както ми се искаше и както ти, без да го признаваш, желаеше. Седмица преди да си отидеш, те чух да говориш – на мен или на себе си: „Не съжалявам за живота, жал ми е само, че не изпитах капчица щастие в него“. Тия думи ме изгарят като плисната в сърцето киселина. Колкото и горчиво да е разочарованието на едно момиче, непознало ответна любов от страна на обикнат мъж, то трябва да е сигурно, че е получило, ведно с майчината яйцеклетка, оная заветна капка щастие, която дава сила за живот на всички същества – любовта на майката.

Отдавна, още преди години, когато бях по гурбет, мислено, а даже и на глас, ти разказвах една случка, която знам от майка ми, твоята баба Кръстина и от нейната майка – прабаба ти Йордана. Дали баба ти, която те отгледа и ти даде цялата майчина любов, от която аз с отсъствието си те лиших – или не посмях от безсмислена боязън да ти даря – вече ти я е разказала на Небето, където, сигурна съм, първа те е посрещнала? Може би, но аз също ще ти я разкажа и ще запиша разказа си – дано прелиствайки с невидима ръка на Бъдни вечер тия хвърчащи листа, го прочетеш.

Нали помниш, че родителите на баба ти Кръстина се казваха Йордан и Йордана? Помниш ли малкото часове, които си прекарала в тяхното село Рогозен? Последния път, когато бяхме там, ти беше много болна, едва пристъпваше, но една гледачка на олово ти даде такава гореща надежда за здраве. Даже обеща да играе на сватбата ти. Това беше в началото на април миналата година, а на 10 юли…Помниш ли в каква разруха заварихме къщата в Рогозен – с пропаднал черен покрив? Помниш ли как бе заринат с боклуци дворът и как бе изкоренено лозето – та даже не се познаваше къде е било! Не бе пощадено ни едно от плодните дървета, посадени някога от дядовата Йорданова ръка. Като малко дете ти видя градината, цъфтяща с овошките си през пролетта, а къщата бе все още напета и пълна с живот. Аз пък помня всичко отпреди шейсет години – и двора, който тогава беше пет декара, и високия тухлен зид, който го обграждаше, и агнетата, и биволицата, и конете, и дядо и баба, които непрестанно шетаха в къщата, обора и градината. И черешите от всякакви редки сортове – зреещи от ранна пролет до лято, и кайсиите, и прасковите, и крушите – дядо Йордан пръв във Рогозен бе посадил и отгледал овошки, преди това в дворовете на село са расли само джанки. Помня и непроходимата гора от салкъми отсреща, през улицата, в имот, който също принадлежеше на дядо и пак той бе садил дърветата. Помня малките птички, които гнездяха защитени в тая бодлива, ухаеща на акация, джунгла. И ще ти кажа нещо странно – заради Рогозен обичам гарваните. Всички мразят и пъдят тия големи черни птици, а за мен те са най-мили приятели, защото гракът им по залез ми спомня чудните лета на село.

Баба ти Кръстина казваше, че когато мъж и жена носят едно име, ще имат много деца и котки. За дядо Йордан и баба Йордана тая пословица се е изпълнила на сто процента – имаха пет деца – четири дъщери и един син – и винаги по четири-пет котки, които обикаляха стаите в къщата и живееха в плевника, а ако броим и приходящите, се събираха към десетина. Когато се връщахме от Рогозен, донасяхме чувал бълхи в във Враца.

Вуйчо ми беше последното дете на баба и дядо, дългочаканият мъжки изтърсак. Моят баща се смееше, че тъстът му е работил до мъжко – и то си беше самата истина, след измайсторяването на сина, дядо и баба са преустановили производството. Сигурно е свършил „материалът“, защото най-голямата ми леля беше и най-едра, а останалите – все по-дребни на ръст, докато се стигне до вуйчо, за когото щедро са използвали цялата останала наличност. И са си изтупали ръцете. На младини вуйчо беше хубавец, с лекота свиреше на различни инструменти, но се отказа да учи и се озлоби. Стреляше по врабчета и ги печеше – от безделие и злоба към себе си и всичко живо, а не че нямаше какво да яде. Струваше му се, че цял свят е длъжен смирено да падне в краката му, задето е благоволил да се роди мъж подир четири дъщери. Ожени се без обич за глупаво същество и заживя с вуйна ми глупав, дерибейски живот – на гърба на баба и дядо. Талантът, ако не го развиваш, се превръща в патология, в мракобесие. Вуйчо не стигна чак дотам, но се затвори на село да отмъщава на родителите си, че са го създали. А те, с чувство за вина, че са пропуснали в нещо да му угодят, безропотно, унизително, робуваха нему и на жена му до смъртта си. Българският селянин от недалечното минало беше такъв – подлагаше гръб на най-малкото си, най-некадърно и най-неблагодарно дете и търчеше, яхнат от него, докато грохне и се спомине. Хората на село умираха бързо, като от пушка, никой не ги чакаше да боледуват.

Дядо гледаше двайсетина кошера – занимаваше се „научно“ с пчеларство, вечер слагаше очила с телени рамки и четеше пчеларски списания. В цялата къща се носеше остър, стипчивосладък аромат на мед и восък, защото дядо редеше питите в няколко високи дървени шкафове в ъгловата „соба за гости“, в която спяха дъщерите му – майка ми и трите ми лели – със зетьовете и с децата, когато идваха за сбора или във ваканция. После видях точно такива шкафове в Италия – хората си държаха дрехите в тях. Ние, братовчедите, имахме едно, доведено до нетърпим гъдел, забранено удоволствие – да промушим с пръст питата и да оближем потеклия мед. Това беше единственото, което караше дядо да побеснее. Помня как той, иначе търпелив и мълчалив, ни погваше с каквото намери под ръка, крещеше и гласът му пресекваше от гняв.

Бях много малка и карах колелце с три точилца, а дядо Йордан дялкаше нещо, седнал на стълбите пред входната врата на къщата. Помня шарените сенки от листата на асмата по циментовата пътека и блаженството, което изпитвах в оня момент. То бе породено от топлия летен ден и от очакването на мама, която щеше да дойде при нас на село със следобедния рейс. Щяхме да отидем да я срещнем на „гаража“, както наричахме спирката. „Дядо, ти много ли обичаше твоята майка?“ – попитах, за да споделя радостта си. И тогава за първи път чух думи, които противоречеха на целия Божи свят, на слънчевия ден и на избуялата красота наоколо, плод на дядовите ръце: „Не, деди, не обичах майка си. Защото тя не ме обичаше.“

Дали и ти сега говориш така на твоите приятели в Небето, рожбо едничка? После разбрах от мама – дядо е дете от втория брак на майка си, с нейния ратай. Богатата вдовица до последно не е искала да се венчае за пария, от когото е носела дете, а когато все пак се е омъжила за него и дядо вече се е родил – всячески е показвала, че предпочита децата си от първия съпруг – и най-много първородния си син, Пеко. Дядо никога не е могъл да преглътне думите й, когато я помолил да му даде средства да продължи образованието си – „Пеко се не изучи, та ти ли?“ Дядо ми беше извънредно буден и музикален, мечтал е като юноша да има акордеон, но успява да купи тоя фетиш на младостта си вече в зряла възраст – за своя син, който също пропиля дарбата си – но по своя вина. Спомням си, че виждах стария акордеон да се търкаля из ъглите на къщата в Рогозен. А тогава, тринайсетгодишно момче, подир отговора на майка си, дядо все пак отива да учи в друго селище, надявайки се да се издържа със собствен труд. Гладува като куче. От глад се разболява от нелечима язва на стомаха, която поразява целия му по-сетнешен живот. Получава кръвоизлив и припада дори на сватбата си. „Музиката свиреше на Говедарището, орото играеше, а он се пусна и падна по очи целия в кръв“ – ми разказваше баба, булката му Йордана. Говедарището е огромна поляна в покрайнината на Рогозен, където са ставали селските празненства, а по-късно там се уреждаха футболни мачове. През двайсетте и трийсетте години на миналия век част от тая общинска мера е продадена евтино на млади семейства от село, сред които баба и дядо, за да изградят там домовете си с просторни дворове. Прозорецът на голямата ъглова „соба за гости“ гледа към това обширно зелено поле, на което стърчи самотен каменен паметник с изрязан на него кръст. В старо време там е убита невинна жена, случката е зловеща, свързана с ревност и коварство между отдавна изтлели родове. Тоя паметник внасяше тягостна нотка през есента.

На сватбата си дядо е осемнайсетгодишен, а баба – на двайсет и една. Женитбата им е била „уредена“, запознали са се едва на годежа. „Едно момче с бело лице, с розови бузи и с чудна кестенява косица“ – описваше го баба. В тоя годежен ден пламва тяхната любов и трае непоколибима до смъртта на дядо на седемдесет и три години. Та и подир смъртта му. „Добър си ми е старчеца“ – казваше баба винаги, сякаш той бе жив, сякаш седеше на масата до нея.

„Отгледала съм пет деца и съм догледала трима стари ора“ – говореше тя. Тримата стари хора, догледани от нея, са майка й Младенка, свекърът й – дядо Кръстьо и … свекървата баба Тонка, тая същата нелюбима майка на мъжа й. През 1930-а, годината, в която се ражда третото им дете, моята майка, те влизат в новия си дом – не струпан как да е, а проектиран от архитект. Не хижа, а типична градска къща. С тях идват да живеят бащата на дядо, бившият ратай на жена си, а преди това аргатин на чокоите в Румъния – и майката на баба. Баща й Иван, кметът на Рогозен, е умрял преди това, пропил се от мъка, че няма мъжки чеда. А баба Тонка остава сама, децата й от първия брак се изпоженили по чужди села. Дядо Йордан също й обръща гръб, да сърба каквото си е надробила. Но баба Йордана – по това време те не са дядо и баба, а млади хора – скоква и му заявява: „Нема да делим баща ти и майка ти и да ставаме за смех на цел свет. Къде он, там и она“ – в Рогозен се говори на „он“. Не говореше на диалект дядо Йордан, но той беше „учен“, изразяваше се по градски. А баба беше завършила само първо отделение – дружките й я поднасяли, че е тръгнала на училище „с наука да се фаща и кепази“ – и тя се отказала. Умът й обаче беше бърз като светкавица, хуморът й – поразителен, всички в село повтаряха шегите й. Макар и необразована, не беше неграмотна. Виждала съм нейно писмо до мама, написано с едър почерк на първолак, но почти без правописни грешки и с правилно построени изречения. Талантът й да имитира познати или срещнати за пръв път хора, оставяше слушателите без дъх – с глас и движения ваеше човека така, все едно той самият стои пред теб и говори. Имитираше и животни. Мама бе наследила тоя талант от нея и често си правеше майтапи с нас и с нашите семейни приятели. Но най-голямата дарба на баба беше нейната доброта – не наивност, не простодушие, а осъзната, мъдра, благородна, дадена от Бога духовна доброта. Баба ми носеше ведрина и спокойствие, където и да се появеше. Това спокойствие, което се дължи на здравата психика на някогашната трудова българка.

Така прибрали майката на дядо ми, баба Тонка, почитали я, гледали я и тя живяла с тях, докато склопила очи.

Несъщите брат и сестри на дядо ми също не забравили доброто дело. Едната от сестрите, Вълка, се омъжила за много богат човек от село Борован. И зестрата, определена за нея, оставила на дядо ми. До смъртта си, родителите на майка ми свято тачеха тоя жест и между двете семейства се усещаше родство, по-силно от кръвното. Това е взаимната благодарност. Майка ми почиташе братовчедите си, синове на леля й Вълка и винаги напомняше, че единият от тях, Ангел, когото тя наричаше „бако Ачо“, й бе купил плат за костюм, за да е прилично облечена за постъпването си в университета – в периода на най-безобразната нищета и черната борса след Девети. Ние, новите поколения, се разгубихме – с нас стана това, от което ни предвардваха старите: „търсете се, гледайте се, щото иначе непознати ще се срещнете на непознато място и ще се сбиете, без да знаете, че сте една кръв“.

И тук, мое момиче, вече ще ти разкажа това, заради което призовах душата ти да слезе при мен, в моята тъмна стая. Непрекъснато се отклонявах и ти додеях, но сега ще стане дума точно за Бъдни вечер, преди много, много години. Много време преди да се родиш ти и много време преди да се родя аз, когато баба ти е била ученичка в отделенията. Нейното ученичество е било по-забавно и от моето, и от твоето, пълно е с дребни истории, които са ни карали да се пръскаме от смях – ти знаеш повечето от тях. Помниш ли кога за последен път сме се смели до захлас? Кога сме се смели толкова щастливо – с отворена уста, от която вече не излиза ни звук, ни хрип, а тялото не спира да се тресе? Казват, че именно такъв смях има оздравителния ефект на почивка в минерални бани. Сигурно си била дете тогава, а аз много млада. Мигът на последния безгрижен смях е точката на обратното броене в живота.

Позволи ми за сетен път да отворя скоба – нужна е. Баба Йордана, покрай другите си дарби, е била известна в село и със своето ясновидство. Явявали й се пророчески сънища, усещала приближаването на зли или добри сили към себе си и към семейството си. Предупреждавала и чужди хора за предстоящи несрети и радости. Виждала ги не смътно, както е при повечето жени, а отчетливо, с подробности, които изумявали съселяните, когато по-късно това зло или добро наистина настъпвало. Ще ти дам един пример, който вероятно помниш, защото майка ми често го е разказвала. В началото на март 1953 г., когато Сталин умира, смъртта му е държана в тайна дълги дни. Но тъкмо в нощта срещу 5 март, баба Йордана буди развълнувана мъжа си. Той е уморен и с мъка разлепва очи, но когато чува за какво се отнася, се изплашва. Баба му разказва, че е видяла Сталин да агонизира в стая, която тя описва до най-малките подробности, да пада от кушетката си и да умира на пода, полупокрит с червена „двиполка“ ( в село така наричат домотканото одеало, съшито по дължина в средата от две тесни парчета ), която е смъкнал от леглото върху себе си. „Йордане, Сталин е умрел, бре!“ – провикнала се баба, а дядо я дръпнал гневно: „Ти луда ли си, да не си гъкнала! Спало дупе – сън брало, ама ще ни излезе през носа“. Смушкал я да си трае, но знаел, че щом жена му съобщава такова събитие, то със сигурност е истина. Минават седмици и новината, че Вождът на народите се е преселил в небитието, обхожда целия свят.

Ти също имаше такъв дар, дъще моя, но той беше като дара на Касандра – никой не вярваше на предчувствията ти.

Дядо се уплашил не на шега, защото е имал близки срещи с комунягите след Девети. Цял живот е бил земеделски стопанин, до политика не се е докосвал. В последните пет-шест години преди преврата, си помислил, че е изплувал. Когато съветски части влизат в Рогозен, офицерите се настаняват в неговата къща. Ходят из двора, гледат събрания плод на труда му, докосват наскоро закупените машини, на които той е съсобственик. И не могат да повярват, че това имущество принадлежи на един единствен стопанин. „Все это колхозное?“ – питат дядо ми, а той се смее: „Това си е мое. Наше – обгръща с жест семейството си. – „Ние сме си го изработили“. „Къде ви е тогава тежкото фашистко робство?“ – възкликват руснаците. А дядо по нищо не се е различавал от 90 процента от земеделските собственици в страната.

Цялото му семейство недолюбваше комунистическия режим. Дядо е вкаран зорлем в кооператива, затварян в избата на общината, малтретиран и заплашван с убийство от … бабиния племенник, синът на сестрата на баба Йордана. Един от ония пребоядисани в червено караконджули, които със всякакви злодейства и подлости е трябвало да завоюват доверието на новите си началници. След Девети цялото благоденствие на дядовия и бабин дом, градено с люти лишения, усилия и постоянство, се срива. Гладуват, четирите момичета нямат дрехи на гърба си, по керемидите на покрива и по прозорците хлопат разни доносници и ги плашат. Не позволяват на майка ми да запише висше образование цели три години. Тя, отличничката на гимназиалния випуск, работи на полето за 20 стотинки надница.

Но Бъдни вечер, за която искам да ти разкажа, се е случила в по-ранно и спокойно време – в 1938-а, точно годината, в която през месец юли се е родил вуйчо ми. Учениците дълго чакали тоя ден. На обяд ги разпуснали в десетдевната коледна ваканция. Бавно минавали следобедните часове – за децата, а не за родителите, които, както всеки ден, търчали по работите си. Пропуснали да повикат навреме за утрешната колитба един комшия, който колел прасетата в махлата – бил прочут сръчен колач, дядо трудно понасял вида на разплиската кръв и мъките на животното, което отглеждал като собствено дете. Комшията обещал да дойде, но заръчал да чакат – когато свърши с другите прасета. В такива дребни суетни дошла вечерта. Хапнали постен боб – приготвянето на тия уж традиционни тринайсет засукани ястия на Бъдни вечер, е неосъществимо за селската стопанка. Слагали на трапезата прости храни – боб, прясна пита, кромид, чесън, ябълки, мед, орехи. Баба Йордана беше ненадмината майсторка на боба, пък и на всички манджи – ти не си имала късмета да ги опиташ, тя се спомина, когато ти беше само на годинка. Но и майка ми, която беше отлична готвачка, признаваше, че не може да се мери със своята майка – нито да свари толкова вкусна чорба от стара кокошка, нито да скълца такава лютика, нито да опържи мекици с такива големи хрупкави мехури. И как ще може, като нито пилетата, нито зеленчуците, нито брашното, купени от магазина, бяха като тия на баба! Даже по времето на соца, а за днешните отрови да не говорим. Баща ми с право казва, че ако човек от миналите векове възкръсне и за беда, хапне от алхимията на Билла, веднага отново ще навири петалата!

Няколко дни преди това, Вълка, сестрата на дядо Йордан, и мъжът й, пратили вест от Борован, че ще гостуват на баба и дядо за Коледа с децата си. Бъдни вечер щели да си прекарат у тях, а на Коледа сутринта – да пристигнат в Рогозен. Винаги се събирали на Коледа и мама и сестрите й чакали с радостна тръпка братовчедите си. Лелята и свакото имали мощни коне и прекрасна кола ( каруца ), на която през зимата слагали чергило. Качвали се всички на колата и се понасяли в галоп вън от село, по равното поле. Това коледно преживяване децата на двете семейства чакали цяла година.

Мама и сестрите й се бояли, че тоя декември няма да има сняг – макар че баба казваше „Коледа – есен ( с ударение на второто „е“ ) ден“. Но с падането на вечерта завалял гъст сипкав снежец, който бързо натрупал трийсетина сантиметра. На семейството, което вечеряло рано, както вечерят на село, без разлика дали е делник или празник, му се приспало. Но отишли по собите да спят само Христана, втората сестра на мама, тази която й е най-близка по възраст, по-голяма с две години – и с особен статут на „опортюнист“ в рода, защото внезапно й хрумваше да прави всичко обратно на уговоренето и да вгорчава настроението на останалите – и баба Тонка. Още преди това баба сложила най-малката си, четиригодишна дъщеря Николина да спи в общия креват на момичетата и вуйчо ми, кърмаче, в люлката. Когато се отбила в собата на свекърва си да види всичко ли е наред и дали старата има водица за през нощта, баба Тонка я повикала: „Йордано, чедо, ела!“ Никога не я наричала така – говорела й на „Йордано“, „снахо“, „снахице“, „Дако“, както е галеното име на Йордана в Рогозен. Но „чедо“ никога не я зовяла. Баба Йордана пристъпила до одъра и свекървата взела ръката й. Благодарила й за всичко добро, което видяла от нея, целунала десницата й и я благословила. Баба не се хвърлила да я прегръща като в турски сериал, хората на село са пестеливи в думи и жестове, гушкането и прекалените ласки се смятат неуместни. Имаха даже дума: „Дете се цалува само кога спи“. Пожелала на свекърва си „лека нощ“ и се върнала в „къщи“ при другите.

Помниш ли стаята, която в Рогозен наричаха „къщи“, мое момиченце? Това е селската кухня и трапезария – в едно. Помещението е просторно, намира се на етажа, наред с другите соби, но подът не е дюшеме, а е измазан с глина. По мое време в средата стоеше дълга маса, там дето преди е стояла синията. Бяха сложили и печка на дърва и въглища, но тя служеше само за отопление и притопляне на манджите, а се готвеше в огнището, намиращо се в малка засечка на „къщи“, в която се влизаше направо, без врата. В огнището висеше желязна верига, на която се окачваха котлите и се грееше водата или се кипваше млякото. Знаеш ли как изглежда гъстото бяло мляко, току-що издоено от биволицата, в черното като катран котле? Край огнището имаше малко прозорче, което се отваряше към „собата за гости“ – предвидено е било домакинята да подава през него ястията за гостите – нали ти споменах, че къщата е проектирана като „градска“. Ъгловата соба за гости е трябвало да бъде трапезария – но кой ти гледа, народът в Рогозен си стоеше в „къщи“ на топло, там ядеше, там прекарваше дните. И ние днес не сме по-различни – предпочитаме да си стоим в кухнята. Помня, че в „къщи“ едната от стените бе заета от шкаф, висок до тавана – в него бе прибрана посудата, а на специална поставка се мъдреше емайлирана кофа със закачен на нея черпак. Наливаха вода от герана в двора, донасяха кофата в „къщи“ и всички пиеха от нея с един и същи черпак. Но болести нямаше. „Къщи“ е точно стаята, над която гнилият покрив днес дълбоко е хлътнал.

Седели отмалели по местата си и въпреки напредналия час, не отивали да си лягат, макар че на село хората заспиват рано дори на Бъдни вечер. Баба предяла, нишката, въпреки умората, се точела равна, вретеното жужало. Дядо Йордан седял наведен над книга, но редовете се преплитали пред очите му. Мама и най-голямата й сестра Петра тихичко си разменяли по някоя дума и заговорнически се смеели. Баба Младенка дремела на трикракото си столче, от някое време тя показвала признаци на старческо слабоумие – винаги била кротка и незабележима, но сега почти отсъствала от живота на младите. Дядо Кръстьо седял отделно пред огнището, гледал жаравата и от време навреме укорно се обаждал: “ Кой знае кога ще дойде!“ Имал предвид колача и бил раздразнен от пропуска на сина и снахата. Постепенно всички били обзети от оня сладостен полусън, който хем те кара да се потътреш към кревата, хем окачва пранги на нозете ти и не ти дава да мръднеш. Снегът спрял. Духнал вятър и отвял облаците. Млечният път засиял като леден прах в небето – такъв, какъвто сме го виждали само на Рогозен, през зимата.

И отведнъж се сепнали – първо баба, която чуваше с някакви вътрешни уши, не на главата, а в гърдите – а подир нея и всички останали. „Вълкини идат!“ – викнала тя. Според нея часът бил малко след десет. По Говедарището, откъм Тутунярете, съседи от северозападната страна, се разнесли звуци, приглушени от снега, но безпогрешно познати. Това бил звънът на главините на колелетата на борованската кола. Чули ясно и характерното пръхтене на единия от конете. Колата хвърчала като кочия, носена от змейове и само миг по-късно с едно яко „прррр“ на коларя, спряла пред голямата порта, водеща в черния двор на дядовата къща. Защо сестрата и зетят пристигали от противоположната на Борован посока? Никой нямал време да си зададе тоя въпрос, защото портата се отворила, охранените коне мазно я плъзнали в широк завой и спрели пред обора. Разнесли се бодри крясъци на деца и гълчава на възрастни.

„Забравил си да залостиш портата!“ – измърморил дядо Кръстьо, но синът му се сопнал: „Залостих я когато внесохме дървата“. През седмицата били отсекли голям явор, растящ пред прозорците на къщата откъм Говедарището, по който се катерели деца от махлата и надничали в стаите. Насекли го на място и без да бързат, два дни внасяли парчетата. Последните внесли същия следобед. Дядо Кръстьо насмешливо изпухтял под белия си мустак, не вярвал на учения си син, според него всеки учен бил завеян.

Баба се спуснала да отвори входната врата на къщата, но дядо Йордан я спрял: „Който е дошъл в тоя час, сам ще потропа“. Всички, без баба Младенка, се залепили за прозореца на „къщи“, който гледал точно към черния двор.

Странно, говорът на гостите издавал голяма тълпа, а не само мъж, жена и три деца. Чували се неразбрани думи, пламтели факли, мяркали се сенки. Уж се долавяли гласовете на „кака“ Вълка и мъжа й, но смеховете се надигали прекалено високо и весело, сякаш роднините били пийнали по път. Шумът долитал на вълни, ту по-тихо, ту по-ясно. Никой от гостите не се упътил към портичката, която деляла черния двор от градината и къщата. После с всеобщ вик се метнали в колата, подкарали вихром конете и излетели през портата.

Дядо, баба, момичетата и дядо Кръстьо не помръдвали. Баба се усетила и им напомнила да се прекръстят. Явлението траяло двайсетина минути. Баба Младенка се събудила и попитала идвал ли е някой, защото я споходил чуден сън.

За отбелязване е, че всички спали добре тая нощ, без кошмари.

На съмнало дядо излязъл в двора – в сухия сняг нямало никакви следи от каруца, конски копита и човешки стъпки.

В това време баба Йордана отворила вратата на собата, в която спяла свекърва й. Баба Тонка била мъртва. Баба ми затичала в „къщи“ за свещичка, запалила я и я закрепила в преплетените пръсти на покойницата.

Било Коледа. Небето било чисто, греело студено зимно слънце. Вълкини пристигнали с децата от Борован. И през ум не им минавало да пътуват на Бъдни вечер. Колачът и той дошъл навреме. Тихо отпразнували Рождество и се застягали за погребение.

*

Ох, мила рожбо, препрочетох горните редове и се чудя, защо ли те тревожа с тия откъслеци. Излязоха и по-тъжни, и по-скучни, отколкото когато грееха в ума ми още ненаписани. Може би поради моя егоизъм, за който винаги си ме упреквала – да си спомня още веднъж за село. Но тия спомени носят горчилка и на мен. Истината е, че и на двете села – Рогозен на майка ми и Камено поле на баща ми, бях нелюбимото внуче. Не толкова „нелюбимото“, а това, за което дядото и бабата най-рядко си спомнят, това, което почти не споменават. Вероятно, защото живеех с родителите си най-далеч от техните родители – в окръжния град. Или защото мама беше дъщеря и снаха, която никога не се оплакваше от сиромашията ни, не просеше съчувствие и подаяния. Или може би защото баща ми Върбан Велчев беше най-остроезичният, най-свободомислещият сред зетьовете, а и никога не прекърши език да нарече тъста и тъща си „тате“ и „мамо“. Наричаше ги все по старому „дядо“ и „баба“, което не е същото за старите – и на най-строгите сред тях им е драго да бъдат ласкани. Татко не умееше да лицемери и се отделяше като „необичлив“ сред медените песнопения на останалите трима зетьове, почти осиновени от баба Йордана и дядо Йордан. Хората харесват свободомислието, искреността и остроумието, но не когато го проявяват членове на тяхното семейство.

В най-новото поколение, като правнучка, ти наследи моето последно място сред внуците.

Помня как веднъж баба Йордана дойде в квартирата ни във Враца. Живехме в една единствена тясна стая, без мивка и клозет. Чешмата и тоалетната бяха на етажа и се ползваха и от другите квартиранти в дома. Бани тогава нямаше, баня не се предвиждаше при строежа на къщата, хората ходеха на баня веднъж седмично, в неделя. Коминът не теглеше, стаята ни винаги бе пълна с пушек, печката на въглища бе мъртва студена мебел. Мама, изтормозена да гледа сините ми ръце, тайно пускаше понякога електрическо печле с един реотан за няколко минути. Но хазяите я дебнеха „да съгреши“ с елекричеството, нахлуваха в стаята ни и вдигаха скандали. Аз се срамувах от нашата нищета, не исках гости, молех мама да предупреди класната да не идва на проверка в тъмната ни дупка ( навремето учителите бяха длъжни да обикалят домовете на учениците, за да се запознаят с условията, в които питомците им живеят ). Ала гостуването на баба беше нещо съвсем друго и аз не се отделях от нея. Стоплихме вода и аз измих краката й в легенчето, в което перяхме. Лицето й бе бронзово като на индианка от непрестанна работа под слънцето, но нозете й бяха бели, прави, без изпъкнали вени, съвършени като на петнайсегодишна девойка. Коленичила пред нея, я попитах: „Бабо, а ти кое твое дете обичаше най-много?“ Тя отвърна, че най-много е обичала и обича майка ми. И да не е било вярно, аз го приех за чиста истина. „А кое беше най-хубавото и най-умното ти дете?“ – продължих да питам. „Майка ти ми беше най-убавото и най-умното дете“ – нежно отговори баба. Каква обич и благодарност изпитах в оня момент към нея! Бях готова да целувам сапунисаните й крака! Но ме пробождаше един въпрос – защо баба не търсеше и рядко общуваше с „най-любимото си дете“, мама? И защо детето на „най-любимото й дете“, тоест аз, бе наредено на самата опашка в редичката на внуците? Защо баба се грижеше за вуйчо ми като за пеленак до петдесетгодишната му възраст и отгледа децата, че и децата на децата му, с гореща майчинска грижа? Не бяхме ли мама и аз по-достойни за нейната любов?

Чак когато пораснах, разбрах, че човек е устроен да дава любовта си не на най-достойния и най-заслужилия, а на този, който физически е най-близо до него. Както водата тече към най-ниското място. И често пороците на детето, останало при родителите, ги карат да го обичат още повече – със сляпа, унизителна, свръхчовешка любов.

Баща ми разказваше, че веднъж, когато отишли с мама в Рогозен, станал неволен свидетел на следната картинка: около 11 ч. предиобед, когато денят на селския човек, станал още в 4 заранта, вече е превалил, спящият в леглото със своята благоверна мой вуйчо, решил да се надигне. И завикал майка си. Тя притичала. Трийсетгодишното момченце опъвало гол крак, но никак не можело да стигне чорапа си, хвърлен предишната вечер под кревата. „Подай ми чорапа!“ – изкомандвал вуйчо баба Йордана. И за ужас на баща ми, който се оказал в коридора и гледал през широко отворената врата, баба запълзяла под леглото, намерила чорапа и го подала на маминото си детенце. Вуйчо лениво го нахлузил. „Подай и другия“ – заповядал отново. И абсурдната сцена се повторила.

Как дядо и баба са стигнали до такова падение, когато още бяха здрави и прави и дори не е трябвало да мислят за „догледник“, за мен остава загадка. Отговор може да бъде намерен само в ирационалната любов към тоя син, отчаяно желан дълги години преди да се роди. При кръщението му, дядо Кръстьо настоявал да дадат на отрока неговото име. Дядо Йордан не дал да се издума. „Синът ми ще се казва Виктор!“ – заявил той. Подобно име в България в оная епоха е било забележителна рядкост, но дядо е нарекъл наследника си на гениалния писател, когото смятал за свой духовен учител – Виктор Юго. „Кръстил съм вече една от дъщерите си на теб“ – отхвърлил той с още един аргумент мераците на дядо Кръстьо. Така вуйчо станал „победител“, а на майка ми се паднало да носи „кръста“.

Спомням си как една година на рогозянския сбор ( така се говори в Рогозен – рогозянски, а не рогозенски, рогозянско, а не „рогозенско“ съкровище ), на празника на Свети Дух, дядо Йордан набра огромна кошница от своите бели череши, които светеха като бисери и се отправи към панаира, уреден на площада в селото – да ги продава. Дядо ми винаги е бил слаб, с деликатно телосложение, може би заради болестта си. Спазваше строга диета. А и по това време беше седемдесетгодишен, не знам как е замъкнал тая тежка като вагонетка кошница. Върна се сравнително бързо – разпродал всичко, хората се хвърлили като полудели на тия череши! Дядо, с озарено лице, не от нищожната печалба, а от похвалите за великолепните плодове и уменията му на овощар, разказваше на баба за панаира, когато към него се помъкна снаха му, вуйна ми. Тя никога не бе похващала работа, все лежеше болна, а щом станеше, поемаше с децата си, моите братовчеди, към сладкарницата. Лицето й до трийсет и петгодишна възраст не можеше да се изчисти от гнойно акне. Говореше протяжно през носа си. „Дай парите“ – рече през нос на дядо и протегна ръка. И дядо ми, покорно като роб, извади портфейла си от задния джоб, разтвори го и изсипа в тая ръка цялото му съдържание. Унижението му ме смаза като рухнала върху мен скала.

Споменах вече, че дядо Йордан почина на седемдесет и три години. От инсулт – същото, от което по-късно умряха всичките му деца. Последна от тях си отиде моята майка, след седем години „кръстни“ мъки, в сетните две от които не помръдваше от леглото, зазидана в тялото си като в гроб приживе. Баба Йордана изкара осемдесет и шест. Ситнеше превита одве, но си оставаше все такава шегаджийка и къщовница, чистеше, готвеше, пържеше мекици, грееше вода и переше дрешките на правнука си край герана. Една сутрин, едва станала, почувствала, както тя после разправяше, че оса я ужилила вътре в черепа. Направила две-три крачки из собата и паднала на пода. Така, подир часове, я заварил синът й – в пълно съзнание и дори не парализирана, но неспособна да се изправи на крака. Пренесли я с вуйна ми в кревата и вуйчо високо рекъл на жена си, сякаш баба ми била в несвяст и не го чувала: „Сега тая мърша ще иска да й подгъзувам!“ Баба стиснала уста и си рекла в ума: „Нема дълго да ви мъча“. От тоя миг отказала да яде, само пийвала по капка водица. В болница не я откарали, в българските болници и тогава не приемаха „мърши“ на над осемдесет. Дъщерите й ходиха два пъти в село да я изкъпят. Отидох да я видя. Винаги е била слабичка, но тогава приличаше на скелет, покрит с тъмна кожа. Беше дори по-страшна от скелет, защото владееше разума си и говореше ясно, дълбоко. Говорещ мъртвец. Същата нощ бе сънувала майка си, баба Младенка. Попитах я дали баба Младенка й е казала нещо. „Мама рече : иде нова власт“ – тайнствено отвърна баба. Никой не можа да разтълкува тия думи. След месец баба угасна. Внуците, децата на вуйчо ми, тогава не бяха в Рогозен. Не ги извикали и за погребението, защото били „много милозливи и щели да се разжалят“.

Година подир смъртта й дойде 10 ноември – „новата власт“. Цяла епоха си отиде с баба. Или не, тая епоха – хилядолетното царство на българското село – си бе отишла още на Девети септември.

А на 10 юли миналата година в Монтана за нас с дядо ти Върбан угасна Слънцето. Но звездата, която наричаме слънце, умира и се възражда всяка Коледа, а ти, Слънце мое, няма да се върнеш при мен. И може би няма да пожелаеш да се видим, когато се упътя към теб.

Чудила съм се как живеят майките, изгубили единственото си дете. Мислила съм си, че на тяхно място на секундата ще умра. А ето на – продължавам да живея. Ако живеенето в мрак е живот.

Видя ли горе на Небето всички тия хора, за които ти разказах и мнозина от които ти добре познаваш, мое момиче? Дойдоха ли при теб, разпозна ли ги? И кога ангелите ви дават да пиете от чашата на забравата? Веднага след като се явите пред Господ или преди да ви изпратят отново на Земята – преродени, в нови тела? Може би душата ти вече е въплътена в някое детенце, което бозае от майчината гръд и гледа света с твоите сини като изворчета очи? Може би дори си някъде наблизо, в същия град, на същата улица? Може би се разминаваме по алеята с новата ти майка? Ти ли беше в количката, която буташе оная млада жена със синьо палто?

Написах моята правда за рода ни, такава, каквато я осъзнавам. Но може и да съм по-лоша от всички роднини. Децата на братовчедите ми са живи и здрави, само ти ме напусна.
Само аз не опазих детето си.

В едно не се съмнявай, дъще – в любовта на майка си. Винаги съм те обичала – от нощта, в която сънувах, че бяло гълъбче с малки черни петънца по перцата, е кацнало на дясното ми рамо. От мига, в който разбрах, че си в мен. От мига, в който усетих под сърцето си сърцето ти да тупка с бързия пулс на зародишите. От мига, в който подир родилните мъки, съзрях лицето на моята дъщеря.

С каква безжалостна точност, като стъпки на екзекуторска команда към килията на осъден, наближават всички „празници“ без теб! Когато отминат, си отдъхвам.

Ако още си дух на Небето, слез при мен на Бъдни вечер, едничка моя! Няма да заспя цяла нощ. Ела!

Милена Върбанова