Няколко души се обадиха, все с един и същи въпрос:
Защо не съм бил на премиерата на книгата на Кристина Патрашкова –
„ВЪПРЕКИ ВСИЧКО. БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В ГОДИНИТЕ НА ЦЕНЗУРАТА“ – а съм автор на послеслова й.
Един от тях, по-близък приятел, пък направо ме попита, дали междувременно не съм се скарал с Кристина.
„Имаш този навик“ – рече той.
Успокоих го, че това още не се е случило, а причината за отсъствието ми е съвсем прозаична: след като криво-ляво оцелях при доста разправии и битки, някои от тях безсмислени, ще бъде глупаво да ме гътне някой Ковид, понеже в тарапаната на премиерата без целувки няма да се размине.
После му предложих да прочете послеслова ми – за да се успокои съвсем.
Бил го чел – отвърна той, и сметнал, че съм необичайно щедър.
О, ти да видиш автографа на Кристина – си помислих, но вместо това рекох: „Напълно заслужено съм щедър“.
И той се съгласи.
„Тогава всичко е наред, нали?“ – попитах.
И той пак се съгласи.
***
/Послеслов – фрагменти/
ЦЕНЕН ВЛОГ В ПАМЕТТА
И Кристина Патрашова потвърди участието си в ЛОЖАТА на ПАЗИТЕЛИТЕ – онези хора, вече съвсем малко на брой, за които Паметта е нещо наистина свято.
Всъщност, тя от дълги години – чрез интервюта и кратки текстове – създава и съхранява за Времето ценни свидетелства за знаменити личности; истински личности, а не измислени като днешните еднодневки, които, колкото са по-невзрачни и комични, толкова по-широко отварят усти.
Кристина воюва с тия „недорасляци“ от години. Но сега книгата й, побрала на едно място подбрани текстове, ни убеждава колко важни за Времето са били усилията й. Преживяла е прелюбопитни моменти с героите си, държала е сетивата си нащрек и резултатът е налице – една несъмнено
нужна книга.
С повечето от героите й съм общувал години наред, с някои от тях сме били и близки приятели, затова мога да гарантирам, че портретите им са напълно достоверни.
Кристина е много внимателна, тя не си позволява волности, когато си спомня/преживява героите си, не се изкушава да ги украсява и допълва с измислици; предпочита да остави празнина, някакво бяло петно, отколкото да го запълни с някаква щуротия; строго контролира личните си впечатления, пази и строга дистанция до героите си. С една дума – можем да й вярваме.
Не ни внушава с празни лафове, какво представляват героите й – оставя ни сами да се доберем до Истината. Не ги превъзнася, а то и няма нужда, защото повечето от тях сами са се възнесли с постиженията си. Освен това, повечето от тях бяха скептично-иронични към себе си и това се усеща и от тази книга. Виждаме ги чувствителни, страдащи – не и гранитоподобни.
В книгата има потресаващи подробности за жестокостта на
Чудовищната Нелепост, която лигаво и досега наричат „Преход“: Христо Фотев трябва да доизживее живота си с 50 лева пенсия – така унижават не само него, ами и самото предназначение на поезията…
Кристина не си позволява да злослови – не позволява това и на героите си; с малки изключения държи здраво езиците им. Злословието е най-отличителната особеност на днешната споменна литература. Някои само и заради това си „спомнят“, за да наругаят посмъртно хора, край които са се умилквали приживе – това е специалитетът на лилипутите. Смъртта е добре дошла, за да отключи злобата им, тя трябва да ги освободи от комплексите им. Вятър – остават си все същите дребнави душички.
Кристина има таланта в нужния момент да подхвърли някоя подробност, която да обясни важна особеност на героя си – и така да изясни, може би и на себе си, с кого си има работа.
Богомил Райнов никога не бил казвал „Обичам те“ на последната си съпруга Соня, според собственото й признание.
Тя споменала на Кристина, че веднъж Богомил казал „Обичам те“ на кучето си, понеже смятал, че никой не ги чува. Блестящ детайл.
Кучето, между другото, се казваше Елфи, разкошен екземпляр от породата чау-чау. Богомил никак не го глезеше, дори веднъж ме изгледа сърдито, когато Елфи ме близна по ръката, сякаш аз имах някаква вина.
Имам безкрайни часове нощни разговори с Богомил – един ръкопис от 850 страници отлежава от близо 40 години, то е ясно, че ще го препрочитаме с Богомил Горе.
Както и да е – искам да кажа, че Кристина е предизвикала, измъкнала и съхранила един поразителен детайл за героя си. Днешните мърльовци могат да злоупотребят с него – и така да се изкефят, не с друго, ами с комплексите си. Но умният читател ще открие нещо важно, няма нужда да му подсказваме.
Всъщност, читателят по някое време ще си даде сметка, че това е една полемична книга – тя воюва с поругателите на Паметта, които не се наситиха да веят парцаливото знаме на Забравата. Това е една честна книга и това я прави още по-нужна.
Кристина представя героите си с интервюта и портретни въведения към тях. В подобни случаи обикновено превес получава портретът, понеже там авторът е по-свободен, докато при интервюто има задължението коректно да предаде изреченото от събеседника си. Но тук нещата са добре балансирани – Кристина не си позволява никакви волности във въведенията. Има и друго – понякога самите интервюта са блестящи портрети, което вече само по себе си доказва тяхната класа.
Наистина са добри и ще имат своето място в историята на разговорния жанр.
Кристина е много уравновесена, когато интервюира някого, тя не хитрува, не си пада по фалшиво-скандалните въпроси, с които някои се опитват да прикрият собствената си скандална невзрачност и безпомощност.
Разговорите й са спокойни, но предизвикват важни отговори; тя има чара да предразполага. Героите й я знаят – и което е по-важното, спокойно й се доверяват – дори, когато трябва да разчовъркат сърцата си пред нея. Правят го с удоволствие.
Беше ми любопитно, дали във въведенията към интервютата Кристина ще опровергава или вече задочно ще спори с изреченото в тях. Не открих подобни противоречия, което означава – извън всичко останало – че всичко в съответния текст е стегнато в корсета на почтеността.
Един важен въпрос витае над тази книга – тя ни предлага важни/нужни свидетелства – но каква ще е съдбата им при тази износеност на сетивата, характерна за днешната публика? Убеден съм, че тя ще е добра.
За паметливите хора тя ще е разбираема и прелюбопитна.
На повърхностните – тия от фабриката на безпаметните бройлери, които Прехода произвежда неуморно – може да им се стори трудна за разбиране, дори непонятна. Те ще си останат такива, каквито са – главните губещи.
Но, всъщност, не се знае, някой ден нещата може да се променят, да се случи и това чудо – и тогава дори те, колкото и да са повредени от елементарното, което властва днес, да почувстват някаква нужда да проумеят Миналото, да усетят някаква жажда да се докоснат до неговите герои, до онези специални хора, които са му придавали смисъл.
Може да поискат – както казва един от героите на тази книга – да проумеят как се утаява Човекът, как се утаява Времето.
Защото така ще бъдат по-наясно с Бъдещето – а може би и със себе си в него.
И, ако наистина това се случи, тогава книгата на Кристина ще им протегне ръка…
Кеворк Кеворкян
