06.02.2023

Предстоящата 150-годишнина от мъченическата гибел на Васил Левски отново поставя на преден план загадката за неговото залавяне

Около залавянето на Апостола има спорни въпроси, някои от които надали някога ще получат категоричен отговор

Събитията, свързани с попадането на водача на българската национална революция в ръцете на османската власт, е наречено образно от талантливия наш историк Димитър Страшимиров „Къкринската Голгота“. Случилото се е коментирано многократно – по дни, а в някои случаи дори по часове и минути! Достатъчно е да се „потопим“ в книгите на проф. Иван Унджиев, проф. Димитър Панчовски, Иван Лалев, Младен Стоянов и други автори.

Вестите за ставащото след разкриването на „Арабаконашкото приключение“ (обирът на събраните данъци, организиран от Димитър Общи през есента на 1872 г.) заварват Левски в Тракия. Въпреки опасността, той потегля от Пазарджик за „комитетската столица“ Ловеч на 1/13 декември 1872 г., придружаван от своя съратник Никола Ръжанков. На 5/17 декември е в Карлово, където за последен път се вижда с близките си. Преминаването през Троянския проход е криело рискове, поради което по преки планински пътеки Левски достига Ново село (дн. град Априлци), после отива в Троянския манастир. По съвет на местните дейци отлага отиването в Ловеч и две седмици се укрива в „тайната къща“ на Божко Стойков в Микре, откъдето изпраща последните си писма. След арестуването на Марин Поплуканов и Димитър Пъшков на 29 октомври/10 ноември 1872 г. Ловешкият комитет фактически не функционира. Затова в последното си писмо до неразкритите от властите ловешки дейци Апостола разпорежда наличните документи да бъдат предадени на Никола Сирков.

Както изглежда, Левски отива в Ловеч на 24 декември 1872/5 януари 1873 г., за да прибере документацията на „вътрешния БРЦК“. Взема и 3 хиляди гроша от „комитетските пари“, въпреки че в наличност явно е имало много повече средства, вкл. от вноски от други комитети. По темата и до днес има спекулации – както знаем, за присвояване на парите е набеждаван поп Кръстю, но по същото време свещеникът е напуснал комитета заради несъгласието си с политиката на „революционен терор“. „Касата“ вече е у Марин Поплуканов, председателят на комитета. Даже в един момент той си позволява „вътрешен заем“… „На комитетските пари не се знае минутата!“, в която ще потрябват, гневно пише Левски. Така или иначе, мистерията се разплита през 1973 г., когато поне част от парите изненадващо са открити при изкопни работи.

Обстоятелствата около ценната находка (днес в трезора на БНБ) са изяснени от ловешкия историк Иван Лалев, коментирани и от изследователя Николай Иванов – парите са закопани от поп Лукан по време на Руско-турската война, но през лятото на 1877 г. свещеникът трагично загива. Така никой няма представа каква е съдбата на парите, което провокира взаимните подозрения и нападки… Най-вероятно Апостола съзнателно оставя събраните средства в Ловеч до успокояване на обстановката. В Къкрина при разговорите му с Никола/Николчо Бакърджията и Христо Латинеца няма и думица за въпросните пари…

Левски прибира архива и заедно с Николчо Бакърджията на 26 декември / 7 януари потегля за Къкрина с намерение да продължи за Търново, оттам към Румъния. Срещат две конни заптиета при т.нар. Пази–мост. На зададените им въпроси Николчо отговаря, че не се познават и случайно са се озовали заедно на пътя. Левски казва, че е ловчанлия, когото заптието явно не помни, но той самият познава, и че отива да провери колко „боклук“ (оборски тор) наети от него хора са закарали на лозето му. По този повод започват разсъжденията на звани и незвани „капацитети““ – как заптието по-късно се досеща, че няма как ден след Коледа, когато християните празнуват, някой да се занимава с подобни неща… Информацията е извлечена от думи на заптието Али чауш, казани години по-късно на Христо Латинеца, преразказани на неговия син, на свой ред преразказани от него и записани от един свещеник още по-късно! Повече от ясно е, че при подобни обстоятелства истинността на казаното е съмнителна. При това според Николчо тогава Левски е бил облечен в „турски дрехи от ален шаяк“ и за заптиетата той би трябвало да е техен единоверец! И в други случаи Дякона се е „дегизирал“ като турчин или „помак“, още повече при силното присъствие на тази общност в Ловешко. Основно от българи мюсюлмани е било съставено и отделението, заловило Левски в Къкрина няколко часа по-късно, вкл. Али чауш и раненият от Левски Юсеин Бошнака.

Левски е разполагал с редовно тескере („паспорт“ за пътуване) на името на „Малък“ Добри Койнов. Не го показва (още повече, че не е и поискано предвид близостта до Ловеч), защото Добри, кръчмар по професия, е бил познат на заптиетата. Тескерето е било нужно за пътуването извън Ловеч, където Левски спокойно е можел да се представя за „малкия“ Добри. Не е невъзможно все пак Али чауш да се е досетил, че е виждал Левски: „Той ми каза, че е от Ловеч /…/, но аз си припомних, че и друг път съм го виждал, когато ми каза, че бил от Свищов…“ И изпраща другото заптие тайно да го проследи – оказва се, че срещнатият не отива до някакво лозе, а поема по пътя за Севлиево, край който е Къкрина.

Левски и Николчо пристигат в ханчето, стопанисвано от Христо Цонев Латинеца, комитетски деец и първи братовчед на Христо Иванов – Големия. Заварват в кръчмата „почерпени“ местни хора. Случва се наглед дребен „инцидент“ – запитан „Кои са тези момчета?“, Латинеца отговаря: „Дядо-Ивановите синове“, т.е. Христо Големия и брат му Трифон. Оказва се, че един от селяните е близък с Големия и се изненадва колко се е променил… Все пак Левски „влиза в ролята“, а Латинеца набързо отпраща пийналите гости. Твърденията, че Левски е чакал поп Кръстю за среща в ханчето в Къкрина, са късни и противоречат на елементарната логика.

Тримата решават да потеглят призори. Около полунощ Николчо се събужда от кошмар, буди спътниците си, настоявайки да тръгват. Левски отговаря, че е рано. След около три часа Бакърджията буди отново Левски и Латинеца, който „отскача“ до селото, за да вземе коне за пътуването. Минути по-късно се чука на вратата, но вместо Христо, отвън е полицията! Николчо съобщава на Левски че е познал гласа на заптието от „Пази-мост“, след което се случва онова, което е известно на всички – при падането си от плета при опита да го прескочи Левски е нападнат от чакащите в засада заптиета. Той стреля и ранява един от стражарите в ръката, по него също се стреля, а един от нападателите с нож съсича част от ухото му. Вързан и с глава, обляна в кръв, Дякона е вкаран в ханчето. Николчо и върналият се Христо Латинеца също са задържани.

Откарани в Ловеч, пред каймакамина Левски развива версията, че е дребен търговец, родом от Търново, преселил се още като дете с родителите си в Румъния. На самия него и двамата му спътници е показана известната снимка, попаднала в ръцете на властите. И тримата отричат да познават такъв човек – явно в конкретния си вид Апостола е изглеждал различно от фотографския си образ… Направена е и „очна ставка“ с неколцина ловешки граждани, сред които Яким Шишков, Пано Бонджора и поп Кръстю, които отричат да познават заловения. В крайна сметка, заловеният „съмнителен“ търговец не е идентифициран като търсения под дърво и камък Левски. Поради това заедно с двамата си спътници е изпратен в Търново, в чиято област е влизал Ловеч в административно отношение.

Стигаме до въпроса: „Кой предаде Левски?“ и дали изобщо има конкретен „предател“ – проблем, за който са изписани хиляди страници! В първите дни и месеци след залавянето на Апостола за предатели са смятани ловешките граждани Добри Механджията и Пано Бонджора, познати като „уши на властта“. Версията за поп Кръстю Никифоров като „българския Юда“ започва от публикациите на Любен Каравелов цели шест месеца по-късно(!), както изглежда, по информация на семейството на поп Лукан. След прекрасното стихотворение на Иван Вазов „Левски“ в „Епопея на забравените“ (1884) изразът „… той биде предаден, и от един поп!“ става меродавен за цялото българско общество. В същност истината е друга, но за нея ще разкажем в броя на „Труд“ следващата събота.

Автор: Проф. Пламен Павлов

trud.bg