Приятел в нужда се познава…
Беше 1983г. Втори ден на СП в Страсбург. И ние в индивидуално и ансамбъл – втори… Гимнастичките на СССР водеха…
От 1980г. до този момент бяхме все и на всичко първи… Около мен целият български лагер жужеше, особено журналистите. Най-после дойде и денят за „Разпни я“… Беше им омръзнало едно и също – „Осанна“, та „Осанна…“
Изтръпнала и почти безчувствена, извеждах ансамбъла. /като на заколение…/ Изкачвахме се по стълби, обградени със заграждения, които ни изолираха от всички, когато чух името си… Някой викаше и повтаряше, докато не се обърнах и видях Ахмет бей – председателят на Турската федерация по гимнастика, помахах и той също, като викаше нещо на турски, предполагам пожелаваше успех…
Е, състезанието се преобърна – спечелихме. Дори доста повече от това, което очаквахме… Спечелихме всичкото злато, дори дублирахме…
На тържествената вечеря Ахмет и Тексим бей, ме откриха и почти смазаха в прегръдките си, поздравявайки ме на непонятния ми турски език…
През 84та. бяхме в апогея си. Атовете отново се сритаха /СССР и САЩ/и ние бойкотирахме ОИ… Беше тъжно и необяснимо.
Момичетата бяха смазани, когато от Турция се обади Ахмет бей и ни покани в Истамбул на почивка, за да забравим болката от неучастието си на ОИ…
Беше невероятно преживяване. Бяхме специални гости, бяхме, като глезени деца. И въпреки че банките на Ахмет бей бяха фалирали, заради войната в Алжир, не пропуснахме нито музеи, нито плажове, нито ресторанти и какви ли не други развлечения.
Е, не мога да забравя и друг случай, доста по-късно 2002г., когато вече ръководех шоуто, се обърнах с молба към Турското посолство, да ми съдейства за преподавател по турски народни танци, като измънках, че макар и не много, но можем да платим…
Пристигна Касъм бей – Университетски преподавател и съветник към Министерство на Културата на Турция. Настанихме го в общежитието, заедно с момчетата. Преподава им един месец… Вечер след репетициите, сядаха на чаша бира пред залата и говореха, говореха… Не знам какъв беше езикът, но се разбираха… Отказа всякакво заплащане…
Танцът, който подготвихме за „Орисия“, представяше турските поробители…
Ибрям, Йалдъз Ибрахимова, музикантите от театъра в Кърджали, Фори… и още, и още, и още много приятели – турци… Приятели, за които не мога да не страдам, след сполетялото народа им, нещастие. Радвам се, че можем да помогнем… И че помагаме.
За разлика от Турция не познавам нито Сирия, нито сирийци. Следях войната… Или не беше война? Военна операция? Килим от бомби, разруха, хиляди погубени човешки животи…
Не, не съм била съгласна никога, нито с износа на революция, нито със съвременния внос на демокрация. Не съм съгласна под формата на загриженост да се рушат държави, да се разделят семейства, да се избиват хора…
САЩ, НАТО, Европа?! Евроатлантизъм?! Демокрация?! Хуманизъм?!
За каква демокрация, за какви пет лева, става въпрос?
Не мога и никога, при никакви условия, не бих се съгласила и приела, както лигавенето по Евроатлантическата им ценностна система, така и двойните им стандарти…
Невинни хора измират, други губят всичко, трети не знаят на кой свят се намират… Бедствие – ужас, разрушения и смърт, за които нито Путин, нито Русия са виновни…
Да, измират, защото шепа алчни престъпни перверзници, решават кой да живее и кой да мре. Защото се харчат милиарди за оръжия, за смърт, а за живота, на с нищо невиновните сирийски деца, жени, мъже, старци, се ронят крокодилски сълзи, но… Санкции?! И как само ни убеждават, че се опитвали, ама не можело, защото този, пък онзи или това, пък онова… А хора, човеци в 21ви век, мрат и ще измрат от студ глад, болести..
А ние мълчим.
И нека не ни убеждават, че нямало начин?!
Нешка Робева
