Ако приравним държавата си с един, да речем космически кораб, а парламентът с екипажа на този кораб, то този екипаж се държи като напълно обезумял.
Ходят, човъркат разни неща по двигателя… натискат бутончета, откъртват разни чаркове, които им се струват по-интересни, режат кабелчета от тук и там – защото им се струват излишни…
Спорят, когато попаднат на нещо по-лъскаво, което им се струва в даден миг интересно, карат се, кой по-напред да откърти това – интересното, но не защото им трябва, а просто така, за да го подържат за малко в ръце…
А в това време, ние – народът, в някакъв прехлас стоим и безизразно гледаме в илюминаторите, с надежда, че това безумие няма да ни засегне. Закопчали сме се – всеки със своя колан и чакаме чудо.
Чудото ще настъпи, аз вярвам в това. Корабът е така здраво построен от предците ни, че също ще оцелее, но никой от нас не бива да забравя, че лично чудо никому не е обещано. Корабът ще продължи да лети, да го има… но далеч не всеки от нас ще остане в „седалката“ си.
Необходима е да излезем от прехласа и уюта на немарата. Да отворим очи. Направим ли го, то няма да е нужно да се обсъжда какво е нужно да сторим. Нещата са пред очите ни, а начина да се справим с разрухата се подразбира.
Просто трябва да отворим очи.
