Напоследък много се говори за морал, за възмездие, за това кои са „лошите“ и кои са „добрите“.
Сочим с пръст децата, извършили жестокото убийство, и търсим виновните.
И трябва да има отговорност.
Но ако искаме да разберем как сме стигнали дотук, трябва да си зададем и други въпроси.
Неудобните въпроси.
Защо 37-годишен мъж кани 15-годишно момиче на среща?
Защо никой не е реагирал на побоя?
Това се случва посред бял ден. Къде са били хората? Кой е видял и е продължил по пътя си?
Съществувал ли е „лов на педофили“ и кои са знаели за него?
Имало ли е сигнали? Имало ли е възрастни, които са знаели за случващото се? Имало ли е институции, които са могли да се намесят?
А някое от тези деца преживявало ли е насилие?
Имало ли е сигнали за него?
Имало ли е някой, който да е видял промяната в поведението им и да е попитал:
„Какво ти се случва?“
Това са въпросите, които трябва да зададем.
Защото, ако само посочим с пръст няколко деца и кажем „чудовища“, може би ще пропуснем най-важното.
Какво общество създадохме около тях?
Кога стана нормално да виждаме насилие и да подминаваме?
Кога стана нормално да чуваме за тормоз и да казваме:
„Това не е моя работа.“
Кога решихме, че ако детето има пълен хладилник, чисти дрехи, телефон и платени сметки, значи е получило всичко необходимо?
Защото детето не се отглежда само с материални неща.
То има нужда от разговор.
От граници.
От внимание.
От пример.
От възрастен, който да му каже кое е правилно и кое не е.
От някого, който да забележи, когато нещо в него се променя.
Какво се случва с едно дете, когато около него няма достатъчно възрастни?
Когато родителите му са вкъщи, но не говорят с него.
Когато знаят какви оценки има, но не знаят какво го боли.
Когато знаят какво е ял, но не знаят какво мисли.
Когато му купуват всичко, но нямат време да го изслушат.
Когато баба му и дядо му се интересуват повече от Facebook, отколкото от собствения си внук или внучка.
Когато баба му се интересува повече от това каква е промоцията в Kaufland, отколкото от това какво се случва с детето.
Когато дядо му има време да гледа телевизия с часове, но няма пет минути да попита:
„Как си? Наистина ли си добре?“
Когато семейството е заедно около една маса, но всеки е в своя телефон.
Когато детето търси внимание, а получава пари.
Когато търси разговор, а получава съвет.
Когато търси прегръдка, а получава нов телефон.
Когато търси граница, а получава безразличие.
И тогава улицата, интернетът и други деца започват да възпитават вместо нас.
Не защото са по-добри учители.
А защото ние сме отсъствали.
Жестокостта има много лица.
Понякога тя е в директното насилие.
Но понякога е и в пълното отчуждение между хората.
Семейства, които смятат, че пълният хладилник и платените сметки са достатъчни, за да бъдеш добър родител.
Баби и дядовци, които виждат внуците си веднъж или два пъти годишно.
Брат и сестра, които си честитят рождения ден и Коледа, но отдавна не знаят какво се случва в живота на другия.
Възрастни хора и хора с увреждания, които са самотни и беззащитни, но са невидими за всички, защото:
„Това не е моя работа.“
И още нещо, което не можем да подминем.
Снимките на тези деца по всички медии — разпространявани, увеличавани, коментирани, разпъвани публично — израз на какво са всъщност?
На справедливост?
Или на жажда за публично унижение?
На информираност?
Или на сензация, която продава повече от истината?
Защото когато показваме лицата на непълнолетни извършители навсякъде, ние не просто „информираме обществото“.
Ние правим нещо друго.
Ние ги превръщаме в символи на омраза.
В обекти на колективен гняв.
В мишени за линч в дигитална форма.
А после се питаме защо обществото става по-жестоко.
Какво учим децата си, когато им показваме, че едно дете може да бъде публично разкъсано от всички?
Че няма втори шанс?
Че няма поправяне?
Че човекът се свежда до най-лошото си действие?
И че когато паднеш — светът не те съди, а те унищожава?
Това не е справедливост.
Това е огледало.
И въпросът е:
харесва ли ни това, което виждаме в него?
И още нещо ме плаши.
Пълната липса на човечност в много от нас.
Същите почтени и морални хора, които днес размахват пръст и пишат:
„Снимайте ги!“
„Разпнете ги!“
„Линчувайте ги!“
„Няма място за такива деца!“
Същите ние, които говорим за морал, трябва да се запитаме дали не сме сред най-бездушните към всички беззащитни около нас— към самотните възрастни хора, към хората с увреждания, към изоставените, към слабите, към онези, които имат нужда от помощ, но не могат да дадат нищо в замяна.
Разбира се, че трябва да има отговорност.
Разбира се, че трябва да има справедливост.
Ако са извършили престъпление, законът трябва да се произнесе.
Но кога справедливостта се превърна в жажда за мъст?
Кога решихме, че най-добрият начин да покажем, че сме против насилието, е да поискаме още насилие?
Кога забравихме, че зад думите „деца убийци“ все още стоят деца?
Деца, които трябва да понесат последствията от действията си, но които ние, възрастните, сме длъжни да се опитаме да разберем.
Не да ги оправдаем.Защото аз не оправдам престъплението! Защото е много лесно да бъдем морални, когато сочим с пръст.
Да ги разберем.
Защото ако не разберем как едно дете стига до такава жестокост, как ще предотвратим следващото?
Ако отговорът ни е само:
„Затворете ги!“
„Линчувайте ги!“
„Мразете ги!“
— какво всъщност сме научили?
Че силният има право да унищожава слабия?
Че когато някой падне, трябва да го довършим?
Че човешкият живот губи стойност, когато човекът е извършил нещо ужасно?
Това ли искаме да учим децата си?
Преди години попаднах на една история за слонове, която никога не съм забравила.
В Южна Африка млади слонове останали без семействата си и били преместени в резервата Пиланесберг. Те били млади, силни и здрави. Но израснали без възрастните мъжки слонове — без онези по-стари животни, от които младите обикновено се учат как да се държат в стадото.
С времето младите мъжки започнали да проявяват необичайна агресия и убили десетки носорози.
Изследователите предположили, че липсата на възрастни животни и нормална социална структура е част от причината.
Тогава в резервата били въведени шест възрастни мъжки слона.
И агресивното поведение на младите слонове рязко намаляло.
Не защото някой ги е „наказал“.
А защото в живота им отново се появили възрастни, граници, пример и социален ред.
Не, хората не са слонове.
И не можем да пренасяме тази история едно към едно върху човешкото поведение.
Но тя ни кара да се замислим.
Какво се случва с едно дете, когато около него няма достатъчно възрастни?
Когато няма кой да го чуе.
Когато няма кой да постави граница.
Когато насилието е ежедневие.
Когато никой не се интересува с кого общува, къде ходи и какво преживява.
Когато родителите му не говорят с него.
Когато баба му и дядо му са по-заинтересовани от Facebook, телевизора или поредната промоция, отколкото от самото дете.
Когато най-важните хора в живота му са заменени от интернет, улицата и други деца, които самите те търсят посока.
Може би е време да спрем да питаме само:
„Кой е виновен?“
И да започнем да питаме:
„Къде бяхме всички ние, когато тези деца имаха нужда от възрастни?“
Защото едно общество не се измерва само с броя на полицаите, съдилищата и затворите.
То се измерва и с това колко навреме забелязва страданието на едно дете.
Колко бързо реагира, когато някой е тормозен.
Колко смело се намесва, когато вижда насилие.
Колко добре пази най-уязвимите.
И колко човечност има в хората, които живеят в него.
Нека бъдем честни със себе си.
Лесно е да бъдем моралисти, когато сочим някого другиго.
По-трудно е да се погледнем в огледалото и да си зададем:
Аз кога последно попитах едно дете как е?
Кога забелязах, че някой е самотен?
Кога се намесих, когато видях тормоз?
Кога потърсих човек, който отдавна не ми се е обаждал?
Кога отидох при възрастния си роднина не защото има нужда от нещо, а просто за да бъда с него?
Кога седнах до собственото си дете и го попитах не:
„Какво направи днес?“
а:
„Какво чувстваш?“
Защото обществото не се разпада изведнъж.
То се разпада малко по малко.
С всяко:
„Не ме интересува.“
С всяко:
„Това не е моя работа.“
С всяко:
„Моето дете никога не би направило такова нещо.“
С всяко подминато насилие.
С всяко дете, което е искало някой да го чуе, но никой не е имал време.
И после, когато се случи трагедия, всички изведнъж ставаме съдници.
Но къде бяхме преди това?
Нека има справедливост.
Нека има отговорност.
Но нека не губим човечността си, докато наказваме нечовечността.
Защото ако започнем да искаме линч за деца, които са извършили ужасно престъпление, ние няма да върнем живота на жертвата.
Няма да поправим обществото.
Няма да спасим следващото дете.
Само ще покажем на следващото поколение още един урок по жестокост.
А аз искам да научим децата си на друго.
Да бъдат хора.
Да виждат.
Да чуват.
Да се намесват.
Да пазят по-слабия.
Да търсят помощ.
Да не подминават насилието.
И когато някой падне — дори когато е направил нещо ужасно — да не забравят, че човечността не се доказва, когато обичаме добрите.
Човечността се доказва тогава, когато трябва да останем хора пред лицето на злото.
Да пазим децата си.
Да ги виждаме.
Да ги чуваме.
Да говорим с тях.
Да поставяме граници.
Да бъдем пример.
И най-вече — да не чакаме трагедията, за да започнем да се интересуваме.
Защото те са бъдещето ни.
Но нека не забравяме:
Каквото им покажем днес, това ще бъде обществото, в което те ще живеят утре.
Цветелина Ватовска
