Случва се. Какво да се прави.
Жената много бързала, а старицата вървяла бавно. Сякаш нарочно, много бавно влачела краката си в овехтелите боти. А жената бързала, била ядосана, имала неприятности, чувствала се зле и с мъжа си се скарала. И блъснала старицата, но не силно, и казала раздразнено: „По-бързо не можете ли?“ Старицата я погледнала със сините си очи, почти избелели от старостта, и казала тихо и тъжно: „Не мога.“
Това бил дребен инцидент, жалък случай в живота. След който душата боли, сърцето пробожда, непоносимо… Всичко толкова бързо се случило и жената почти се била качила в маршрутката, когато изведнъж осъзнала истината: „Как ще живея сега?“ Как ще живее, работи, спи? Терзанията на тази жена ще разберат само онези, които имат душа и съвест, и които страдат след такива инциденти… Понякога цял живот. Възможно е след това не да си спомняме своя грях , а само тези тихи думи и беззащитния старчески поглед? Споменът е по-лош от лошата постъпка.
Жената скочила от маршрутката. Помислили я за ненормална. И хукнала по улицата, опасявайки се, че няма да види старицата. Но тя не се била отдалечила много. Стояла и не знаела как да пресече шосето. Объркано се оглеждала. Жената притичала до нея и започнала да моли за прошка. Както молят децата, искрено, със сълзи… Тя заприличала на дете, тази жена на 40 и отгоре години. И молела да й простят, обещавала, плачейки, че повече няма да постъпва така. В началото старицата я гледала учудено – тя била свикнала да блъскат. Онзи, който върви бавно, често го блъскат. След това разбрала, простила на жената и казала, че няма за какво да й прощава. Нищо страшно не се е случило. Дреболия…
Дреболиите измъчват, глупостите, дребните случаи и думи, казани без злоба, а раздразнено, когато бързаме. Ние все бързаме и закъсняваме. Тревожим се. Дразним се. Но не бива никого да блъскаме, за да не се разкайваме цял живот и да не плачем от срам. Греховете ни и без това са достатъчно, както и нашите грешки.…
Анна Кирьянова
