Станислав Бачев
За стойността на достойнството и цената на националното предателство.
Вероятно настоящата публикация няма да бъде удобна за много хора, които четат тази страница, но целта не е да бъде удобна, а да провокира и събуди.
Думите се пишат и изговарят все по-трудно. Да се описва настоящето и прогнозира рационално това, което идва за обществото и държавата носи твърде голямо тегло, ирационално тегло. Тежи най-много на тези, които виждат, но и които милеят. Затова все по-често вече избирам да мълча.
Всички сме част от болестта на обществото, няма невинни, но някои осъзнаваме абсолютният характер на опасността, която с всеки ден и месец става все по-необратима. И чрез това осъзнаване осмисляме своята роля като опит да спрем този смъртоносен процес и да обърнем посоката. Аз не живея само заради себе си, нито говоря празни приказки.
Това е и причината да посветя книгата си „България в Голямата игра“ още на първата страница не само на моето дете, а на всички наши деца, а България да ги заслужава. Тук е въпросът за достойнството. Както и риторичният въпрос, който всеки път си задавам, защото знам рационалният отговор – виждам колеги и журналисти, които живеят все едно техните деца няма да растат в България, или живеят с разбирането, че всичко, което се случва ще ги подмине или ще живеят изолирано. Няма журналист без лична позиция, както и всеки анализатор би бил напълно излишен, ако продукта, който той произвежда не служи в името на тази държава и нейното бъдеще.
Никой няма да бъде подминат, катастрофата ще е за всички. Затова си струва да се зададе въпроса – за какво живеете, ако не е с цел да оставите по-добра държава за тези, които ще ви наследят? Струва ли си заради „петте сребърника“ да произвеждате боклук?
Да правите предавания без стойност, да каните гости без капацитет, да поощрявате катастрофата на ниските стандарти и лошото качество? Това е едната страна, тази която трябва да бъде коректив и да изисква и създава високо ниво, но не го прави, за съжаление.
От другата страна са тези, които на практика затриват държавата и носят най-голяма отговорност – политическата прослойка. Ще се повтаря колкото е необходимо – това не е политическа класа. Това е антиелит. Дъното на генофонда, което е сложено за връх. Това трябва да се повтори – сложено. Сложено, а не спечелило своето място.
Няма как това дъно да задава посока. Няма как това дъно да създава условия за стратегическо планиране – нито във вътрешната, нито във външната политика.
Вече устойчиво се наблюдава наличието на две напълно противоположни линии. Едната е официалната – на политическата прослойка и обслужващия персонал, който получава трибуна по най-големите медии.
Другата е народностната – тази, която се противопоставя и реагира на ниво инстинкти. Първият рефлекс е отказ от получаването на информация по официалните канали. При едната възрастова група е поради ясното осъзнаване на ниското ниво. А при поколението, което сега навлиза в своята зрялост има напълно нови източници на информираност.
Вторият рефлекс е отказ от гласуване.
След това е затварянето в себе си, което пък е породено и от материалният недоимък.
Това вече се вижда освен в избирателната активност по време на избори, но и при изследванията на по-смелите социолози – рекордни нива на неодобрение на правителството и партиите и антирекордни нива на одобрение. Двете криви се отдалечават все повече.
На инстинктивно ниво, вече това е последното убежище на съпротивителната сила.
Въпросът е този инстинкт дали ще доведе до някакво действие. Алтернативата е пасивно угасване. Тази прослойка ще продължи да се самовъзпроизвежда под различни форми и различни инжинерни проекти.
На този общ фон и общи изводи се случват напълно конкретни процеси и действия, които могат винаги да се допълват безкрайно почти всеки ден, но модела си остава един и същ.
Във вътрешен план.
Първо, този бюджет за 2023г., който беше приет през юли, няма да бъде изпълнен. Ще бъде с дефицит. Въпреки, че изтеглиха нов външен дълг от няколко милиарда.
Същата тази прослойка и неадекватното правителство, което е неин продукт, сътвори бюджет 2024. Той ще бъде приет, по един или друг начин. В този бюджет държавата ще задлъжнее с още около 13млрд. лв.
Там е и абсурдната идея на финансовия министър да продаде 20% от държавната земя.
И пак ще е с огромен дефицит.
Нищо добро не идва. Нищо добро не могат да създадат.
Твърде модерно се изписва вече: „Потребителската кошница става все по-празна“.
Напишете го директно – хората нямат пари. А повечето имат кредити. Купуват 2 домата, а не 2 кила. Бучка сирене, а не тенекия. Купуват толкова, колкото да се наядат. Това важи за почти всяко едно семейство.
Още по-абсурдни дни предстоят – тези хора тепърва ще отварят Конституцията. Колкото по-неадекватен и некадърен е един политик – толкова по-голямо желание има да редактира основния закон. Има два аспекта. Първият е да се създадат условията, които ще закопаят дългосрочно България в настоящата геополитическа сфера на влияние.
Вторият е да се неутрализира ролята на Президента в периодите, когато няма Народно събрание. Тоест да се ограничат правомощията на служебния кабинет. Това е парадокс, тъй като в крайна сметка децата ще изядат своя родител. Сам си е виновен. Но е и напълно и наравно отговорен за задълбочаването на катастрофата. (В крайна сметка страхът на Сатурн се оказва верен. Виж картината на Гоя – „Сатурн изяжда своя син“.)
Опозиция няма. Тя е напълно театрална и контролирана.
В момента тече процес, който сега конструира и ще доведе до създаването на нова дясна партия, която също ще играе ролята на алтернатива. При това се заиграва изключително целенасочено с темата за семейството и традиционните ценности. Медийният комфорт и трамплин, който се създава още от сега не е никак случаен.
Не се подвеждайте, измама е. Поредната. Ще е интересно кой ще хване този детайл, който току-що описах.
Няма случайни процеси, има добре режисирани процеси. В основата и на тази партия стои същият източник на властта, който създаде както служебните кабинети, така и настоящият редовен кабинет.
На този фон България е в институционална катастрофа. Структурите, които трябва да се грижат за обезпечаването на нанционалната сигурност са напълно лишени от лостове и средства за подобна дейност.
Във външен аспект.
Защо никой не задава въпроса какво става с нашите моряци на израелския кораб? Капитан и помощник на капитана.
Кой ще говори с иранците и арабите? А с руснаците? Изгорихме мостовете. Може да прозвучи нескромно, но вече от скромност няма и нужда, ние сме във финална фаза на битката – повтарял съм го много пъти и го правя чрез своите действия – аз създавам мостове. Това е първо и неотменимо условие за успеха на България. Дори един българин да е застрашен – той е национален интерес на държавата. В момента България няма нито един лост да защити своя интерес и да гарантира живота и сигурността на своите граждани.
На Балканско ниво ние направихме всичко възможно да застрашим отношенията с нашите съседи. Тепърва ще си проличи цената, която ще платим.
Освен тези аспекти има и много други, които съм описвал и засягал в други публикации. Основен извод, който също ще трябва да се повтаря колкото е необходимо – българската политическа прослойка не осъзнава и не оценява правилно мащаба на световните промени. А дори да осъзнава, е напълно зависима от нашите съюзници.
Основните изводи общо са:
България няма свое стратегическо планиране в нито един вътрешен аспект или външна зона. България няма национална сигурност. Държава, в която има две паралелни и противоположни линии на съществуване – официална и народностна. Държава без държава.
Каква е цената на националното предателство?
Въпросът е риторичен.
Станислав Бачев
