Ех Апостоле, Апостолее!
От 1895 година стоиш замислен на паметникът си и не продумваш.
Гледаш надолу и се запитвам дали не ти е омръзнало да гледаш мимикрията на съратниците ти от преди и сега на семселетата им?
Освен истинските сълзи пред теб, които са малко в сравнение с бабаитското думкане по гърдите на нашенските политикани, има и такива, които те изкараха терорист, че даже и убиец.
Не ти ли омръзнаха лъжливите им клетви, които забравят още щом се качат на трамвая или по мерцедесите да си ходят?
Сигур си видял, че не го правят от сърце, а от показност, от онази ганювска самовлюбеност?
Твоят побратим, Ботев, написал как душата си дават, ама не своята душа, а на народа.
Същите тези мискини така и не разбраха твоите четири въпросителни след , онова „Народе????“ в тефтерчето ти, не заем къде ти е гроба, не знаем кой те предаде, сал знаем, че е българин и нататък недомлъвки.
Същите тези ти слагат в устата думи прости, но измислени от тях и сигур и това ти тежи?
След сто и шестдесет години от твоите комитети сме на път да си разбием държавата, както провалиха и твоите идеи в Къкрина.
Където и да си Апостоле, стой си там, защото ние не те заслужаваме, а върнеш ли се, ще те предадем пак.
Енчо Иванов
