Румен Денев… поетът, когото от 1986 година ползваха за ореол. „Животът на дъжда“ беше,, и си остава явление в българската литература. После го емнаха провинциалните грижи и, аха, да се изгуби. От време навреме лъскахме с ръкав ореола, колкото да изпъкнем на неговия фон. Румен обаче не е бил в провинцията. Той е бил в своята Ясна поляна – Казанлък. Думите са зреели в друг ритъм и, ето ти „Бреговете на Бохемия“. С известен страх посегнах към нея. Защото можеше да се окаже шнурчето, което да изгаси ореола. И потънах. Потънах така, както съм потъвал в стиховете му.
Не искам да говоря за фабулата, не искам да говоря за персонажите. Някои от тях са фикция, някои са исторически персонажи. Но когато фикцията стане жива и плътна като историческите образи значи, че писателят си е свършил работа. От дългия си опит в прозата съм си патил точно от желанието на публиката да си „поръчва“ сюжета. И никой не си задава въпроса, дали литературата не е всъщност затваряне в думите. Малко съвременни писатели работят така с думите – Виктор Пасков, Кембъла (колкото и странно да е), Красимир Дамянов, Златомир Златанов… Отвъд думите сюжети много. А относно ореола Румен Денев – той досега е бил с половин ореол. Сега ги съедини…
Христо Стоянов
ГРАВЮРА ОТ XII ВЕК
Палачът и затворникът се качваха
по стълбите към черния дръвник.
В навалицата плачеха и храчеха,
и кашляше един войник.
Като невеста с младоженец
палачът и затворникът се качваха.
Мълчаха градските началници,
а лудото момче се плезеше
Върху дръвника беше паднал пресен сняг,
един свещеник с тяло на момиче
посочи с кръст като с черпак
към бога, който ни обича.
И от уста в уста като целувка
предадоха:
Сечи!
Сечи!
Сечи!
И седем хиляди очи
видяха как душата си събу обувките…
